• Copy (2) of LaFranceEurope
  • Copy (2) of Traditionel
  • Copy of Copy of LaFranceEurope
  • Copy of Copy of Traditionel
  • Copy of LaFranceEurope
  • Copy of Traditionel
  • GOL_VPISVANE
  • LaFranceEurope
  • Traditionel
  • migrirashti
Сряда, 24 Юни 2015 00:00

Йонка Найденова

Публикувана в Членове

За рецепцията на Геза Гардони в България

Историята на художествения превод от унгарски и въобще навлизането на чуждите литературни творби в българската среда поначало са ориентирани към проблемите на рецепцията, разположена в полето на сравнителното литературознание. Като форма на литературното общуване преводът - в постановката на Боян Ничев - се явява основно рецепционно звено, "основното равнище на литературната рецепция, на което може да се проследи конкретно срещата между две литератури". Тоест: "става дума не за превеждане изобщо", а за превода като "пренос на художествени ценности от един език на друг", когато "приемащата литература да е съзряла да възприема чуждата творба в нейната адекватност, което означава да разполага със стилно-изобразителна система за пресъздаване или доближаване до тая творба" (Ничев 1986: 93, 95). Това е свързано, освен с постигането на естетическо въздействие, освен и с възможностите на превеждането (стремежът към превод от оригинал съобразно развитието на унгаристиката у нас в по-ново време), още с четенето и разбирането, включително по отношение на усвояването на представите за другост, за културна чуждост. Но за да не остане чуждата творба, нейният превод, само суха статистика в библиотечните каталози, както често се среща, е нужно и нейното преобразуване в литературен факт. В този случай най-важни си остават потребностите на възприемащата среда, рецепционните нагласи, реалните културни контексти, сходната проблематика и търсения. Основният въпрос засяга, така или иначе, този за вписването в новата среда, тоест дали творбите, които се подбират и превеждат, се пренасят и разпространяват в чуждоезиковата среда, и във връзка с това - как и доколко преведеното влиза в обръщение, в диалог, откроявайки конкретни образци на чуждата култура, но и читателските очаквания, възможностите на националната ни литература. При това проникват и влияят най-често знакови писатели и творби, като не липсват обратни примери. Все въпроси, свързани с характера на рецепцията, с нейната творческо-съдържателна страна.

Значимостта на тези въпроси се увеличава, когато става дума за превод на книги, изиграли важна роля в междукултурния диалог, в случая за изграждане на българските представи за Унгария. В такъв контекст попада и българската рецепция на Геза Гардони, която въпреки "белите полета" в подбора, неравностите на превода и твърде оскъдния критически отзвук, уплътнява представите за образа на Унгария и унгарците и до днес се радва на жив интерес от подрастващи и възрастни, осигурява приемственост между поколенията български читатели. Показателна е и за някои аспекти на "сравнимото" (предвид възможните паралели с български явления и творби) и на "несравнимото" (особено по линия на преводимостта на културите в превода). От значение във втория случай са дори някои езиково и културно маркирани понятия, изразени в езика на превода и постепенно одомашнени, припознати от българина.

Както показват наблюденията ми, по своята проблематика, насоченост и радиус на въздействие рецепцията на Геза Гардони (1863-1922) в България притежава сходни черти с възприемането на други представителни унгарски прозаици, творили от средата на XIX и на границата на XIX и XX век, по-конкретно това на Мор Йокаи, големия романтик на епохата. И Гардони бива представян с творби на прехода между реализъм и романтизъм. И той прониква с по-незначителни и предимно със занимателен характер разкази, а сведенията за личността и творчеството му са твърде оскъдни. Но Гардони също възкресява националните борби и историческото минало. Като Йокаи, и той се стреми да реши актуални проблеми на съвременната епоха, обръщайки се към историческата тема и някои важни тенденции в литературата.

Наистина, истинският жанр на Гардони никога не е бил романът, монументалната композиция и епичност, а новелата със своите специфични възможности за повече лирична изява 1. В това отношение Гардони се влияе от новелистичното изкуство на Калман Миксат. Двата му сборници с разкази "Моето село" от 1898 и 1900 г. са посветени на селска тема, те са с предимно трагичен завършек, потопени в идилично-патриархалния свят на селото и неговите суеверия и мистика, по която писателят се е увличал. Изследователите на писателя обаче са единодушни, че най-големите си успехи унгарецът постига с романите си - и то създадените в Егер романи, където Гардони се установява да живее в уединение след 1897 г., далеч от политиката и обществения живот. Любопитна и често цитирана подробност, откроена в биографията на писателя, създадена от сина му Йожеф Гардони (Gárdonyi 1954), е че измежду трите най-значителни свои творби писателят е смятал "Раби божии" (1908) за най-добре скроен, "Невидимият човек" (1902) - за най-любим, а "Звездите на Егер" (1901) - за най-добър роман. Последният е пример и за т.нар. "задължителна класика".

Всички тези произведения се характеризират със синтез на историчност и съвременност, с избор на конкретна историческа тема: османското робство ("Звездите на Егер"), времето на Атила ("Невидимият човек"), мрачното средновековие ("Раби божии"). Обикновено и героите им се развиват, те са представени в движение, израствайки - по принципите на романтизма - от низините, от беднотата, до обществото на по-горните слоеве. И както при Йокаи, и в тези творби има битка между доброто и злото, множество приключения и обрати, интересни характери, а индивидуалната борба на персонажите отразява общите стремежи и борби на нацията. Историческата тема при Гардони - като особеност на романовото му изкуство - обаче крие морална значимост, набляга на развитието на нравствените ценности у човека. Психологическото, душевното излиза на преден план, а дълбоко личните чувства като любовта, вътрешната драма, биват съотнесени към мистиката на отделната личност ("Невидимият човек"). Интимните преживявания на личността са извор и на духовна мощ, когато става дума за патриотизъм и защита на родината, за дело, посветено на общността ("Звездите на Егер"), а историческият роман се озовава в сферата на по-интимния жанр, търсейки взаимовръзка между историята на отделния индивид и тази на колектива, между лично и историческо битие.

Историята като тема и историзмът като подход впрочем са характерни явления за цялата епоха. Мор Йокаи и Калман Миксат, Ференц Херцег и Геза Гардони, Золтан Амбруш и други разказвачи и романисти на синора на XIX и XX век възкресяват историята. Академията в лицето на Жолт Бьоти също поощрява процесите, свързани със създаването на историческия роман. Активизира се нуждата от възкресяване на националното минало, като в историята се търсят примери за подражание и доблестни постъпки. Този стремеж провокира романова продукция от типа на тази на Гардони, представен на български с двата романа "Невидимият човек" и "Звездите на Егер".
*
С романа "Невидимият човек" Гардони се оказва представител на онази насока в развитието на историческия романтичен роман, където "душата", вътрешният мир на човека става свързващо звено между житейски и исторически опит, между настояще и минало. В този смисъл читателят, който очаква да общува с историческо произведение от класически тип, остава донякъде изненадан - историческото е повече рамка на своеобразен психологически анализ, на нещо тайнствено, необозримо. По думите на главния герой Зета, прислужник и ученик на мъдреца Приск, прекарал преди това в обкръжението на вожда Атила горчиво време, човек остава завинаги чужденец за другите, защото е "невидим": "Можеш да опознаеш само лицето на човека. Но лицето още не е самият човек. Той се крие зад неговите черти. Той е невидим."

Така оригиналното заглавие на романа, но още повече предговорът, който авторът определя едновременно и като заключение, издават много от същността на произведението. Около този основен въпрос се движи литературно-историческото и критическото конкретизиране на произведението в унгарска среда: модерен роман за личността и роман-изповед за трагичната любов, разочарования и участ на писателя; средство за изразяване на проблемите на обществото, но и свидетелство за търсещия спасение от проблемите на действителността човек, а във връзка с изображението на историята - конфронтация на урбанизацията, копнеж по спокойния свят на идилията. Безспорно е също, че Гардони има усет за историческата последователност на събитията и за мащабността на личността и нейното израстване в хода на времето.

Независимо от двете ключови тълкувания на романа - исторически или психологически, "Невидимият човек" си спечелва славата на едно от най-добрите юношески четива в Унгария. Това оказва влияние върху неговото разпространение в чужбина, на първо място в Германия и оттам - чрез посредничеството на немския език - и в България. Още приживе на Гардони романът има четири самостоятелни издания (първото му публикуване е през 1901 г. в столичния вестник "Будапещенски Хирлап" и, както сочат статистическите данни, оттогава на няколко години периодично се преиздава). "Главната причина за успеха - според анализаторите - се крие в основната стойност на творбата - в плавно леещия се, с няколко разклонения, винаги жив, естествен разказ на Зета. Онова, което и седем-осемгодишните деца могат да разберат, се възприема с интерес и от възрастните. Писателят с игрива лекота поднася на читателя сведения за най-ранна историческа епоха, чието познание обогатява широката публика от народа" (Szalai 1977: 326).

Доколко историческото обаче стои в същността на романа, заслужава по-специално внимание. На пръв поглед "Невидимият човек" е наистина исторически роман, представящ исторически събития и лица: господството на източноримския император Теодосий II (края на 440-те години), епохата на могъщия вожд на хуните от 434 г. Атила и известната битка между хуни и римляни при Каталаунските полета. Нещо повече. Историческият елемент се съдържа още в замисъла на романа. Писателят се обръща към актуалната тема за родството между хуни и маджари не за да избяга от парливите проблеми на деня и да внесе още повече мъгливост в историческите хипотези (официалната политика се стреми да фалшифицира националното минало, представяйки унгарския народ като потомък на хуни), а за да възкреси "славното минало" и да даде пример за подражание. В съответствие с това Атила е обрисуван не като необразован варварин, както са го представяли историците, а като дипломат с богата латинска култура и авторитетна личност. Авторът откроява тенденциозно и пуританския начин на живот на Атила - една възможност за сравнение с лекомислено-разточителния живот на унгарските благородници, на джентрите, от края на XIX век, и издига в добродетел на хуните техния начин на живот, отрицание на пороците в съвременното му общество.

По достоверност на историческите събития и изображението на материалната среда следователно в "Невидимият човек" се проявяват най-вече черти на реалистично произведение. Не са случайни и известните думи на героя, очевидец на събитията: "Предпочитам да съм роб тук, отколкото благородник при вас", които прозвучават като критика на околния свят. "Безумието" на Зета, както подчертава един от първите критици на Гардони - Аладар Шьопфлин (Schöplin1922), е подсказано и от атмосферата на епохата, в която се долавя много от атмосферата на унгарското общество в края на XIX век. Но има и редица моменти - и при изображението на човешките фигури, и при създаването на "модела" на романа - когато надделява романтичният светоглед.

Романтичната линия се представя от любовта на главния герой Зета към Емьоке - история, вплетена в тъканта на творбата така силно и осезаемо, че критик и читател с право се питат: кой всъщност стои в центъра на събитията - легендарната фигура на Атила или безнадеждната любов на Зета към момичето? Тайнствеността в съдбата на героя се проявява не на едно място, а личното нещастие му спомага да проникне още повече в "тайнството" на душата, в нейната емоционална красота. Оказва се, че "невидимият човек" по сполучливото определение на анализаторите (Mezei 1973: 485) е "морален човек" - "в дълбочината на душата се спотайват нравствени ценности" - чувството му за обич и равенство. Но той е и дълбоко самотен, със свой вътрешен свят, в който изпъква мислещата и чувстваща личност.

Всичко това поставя въпроса за по-дълбоките съдържателни пластове на романа. В крайна сметка историческият момент е по-скоро фон, на който се разгръща историята на главния герой. Така и психологическият анализ у Гардони се свързва най-вече с "невидимото" у човека, с личното "верую" - онова, което се крие зад неговите реални постъпки. Щастливият, външно доволен от съдбата римлянин крие в душата си вечно страдание, чувство за бездомност и трагична съдба. Една типична романтична опозиция между видимо и невидимо, между външен и вътрешен свят, в който авторът, по единодушното мнение на критиката, ще даде право на "скритото", на "невидимото". Оттук и дълбоко модерното звучене на романа, роден на синора между XIX и XX век.

Тази проблематика се пренася в превода, пречупвайки се през вижданията на преводач и читател, и като поставя определени акценти в рецепцията на българското издание. Първият проблем, който е и най-значим, се отнася до озаглавяването в превода. Така оригиналното заглавие "Невидимият човек" - а то подсказва за онзи своеобразен психологически анализ, който пронизва произведението и подчинява историческия елемент - на български е заменено със заглавието "Кой си ти? Исторически роман за Атила" 2. Появило се за първи път през 1942 г. в добрия превод от немски на Румяна Христова (в авторитетната библиотека "Златни зърна" и в общо деветхиляден тираж), произведението вижда бял свят повторно петдесет години по-късно. За съжаление, насловът отново е в духа на вече осъщественото: "Кой си ти. Роман за варварите и техния вожд Атила" (1992), а изданието, отпечатано в осемхиляден тираж, белязано от фиктивни преводач и редактор и комерчески цели.

Така още заглавието - някои изследователи го определят като пътеводител, "инструкция как да се чете" (по-подробно у Протохристова 2014) - акцентува обрисовката на могъщия хунски владетел - Атила, този "бич божи", подчинил от средата на IV век народите от Волга до Панония, вписал се в общата история и на българи, и на маджари. Би могло да се приеме, че функционирането на собствено име в оформянето на текста - името на главния герой като една от най-старите практики в озаглавяването въобще - има за задача да ориентира във времето и пространството, да внесе допълнителна информация в назоваването и да привлече вниманието върху основния персонаж. Но подчертаването на историческото, на историята въобще като че ли насочва повече към възприемането на романа като исторически, съответно към критерии за обработка на неговото онасловяване: от гледна точка на жанра съобразно самия преводачески избор (а не според смисъла на текста и по-дълбоките му съдържателни пластове).

Необходимо е да се подчертае още, във връзка с новото публикуване на превода, следното: докато изборът на първото заглавие има до голяма степен своята мотивация, като "огледало" на създадената от него читателска аудитория и в съзвучие с хипотези с идеологически ефект (идеята за родството между хуни и маджари, прокарана и в предговора), то второто (половин век по-късно!) е пълен анахронизъм. Пропусната е възможността да се възстанови първообразът, а следователно и функцията на заглавие и текст, на смисъл, с други думи - да се доближи днешния читател до модерната психология на синора между XIX и ХХ век и особеностите на унгарския исторически роман.

При всички случаи ние трябва да оценим положително появата на романа в началото на 40-те години на ХХ век в България, още повече че не може да се говори за кардинално разминаване на нашия читател с Гардони. Не само защото възможностите за аналогии с новото общество са налице и в българския превод на романа. Но и защото преводачката - посредством покъртителните признания и емоционално яркото изразяване на любовта на главния герой към Емьоке - ни е срещнала и с романтичната линия на произведението, и с неговия реализъм, и особено - с тънкия психологически анализ на автора. (Отклоненията в превода са незначителни: вместо на лош унгарски език чужденката Илдико се изразява правилно на книжовен език; името на Зета е предадено като Цета; липсват нотите на песента и др.)

Не по-малко интересни са и определенията на автора на предговора в случая - българиста професор Геза Фехер, историк, археолог и дипломат, за истинската същност на твореца: Гардони "говори като унгарец, който смята Атила и неговия народ за свой", но в романа той е и "тихият селски учител (к.м., Й.), облечен в дрехите на един млад византиец, който попада между хуните, разбира техните качества и основите на техните победи". С това се откроява - макар и на втори план - автобиографичният елемент на творбата. Проличава донякъде и общовъзприетото мнение на унгарците за Атила като особено легендарна фигура в европейската, а и в отечествената история, и за разлика от западната традиция, където Атила се слави с особената си жестокост. Показателни в подобен план са думите на Геза Фехер (озн. Гейза Фейхер) от споменатия предговор: "Личността на Атила отдавна занимава унгарската литература и това е естествено, като знаем, че унгарското народно вярване смята хуните за братя на унгарския народ, а Атила за прадядо на Арпадовци".

Това мнение, изведено в паратекстовете, кореспондира с начина, по който се тълкува тезата за родството между маджари и хуни от унгарската официална политика, опитваща се, както споменах, да представи унгарския народ като потомък на хуните. Нещо повече. В предговора си Геза Фехер изрично подчертава, "че и българите смятали Атила и неговия син Ирник за прадеди на своята династия. Именникът на първите български ханове, написан през VIII в., вече показва съществуването на това вярване". Във връзка с това упоменава "сериозната и хубава студия на проф. Светозар Георгиев", специалист по средновековна история.

Така и критическата рецепция на превода, която иначе откроява историческия жанр и тематика, привнася определени идеологически тези, ориентира ги към българските вълнения по въпроса. Би могло да се каже, че това е свързано и с промени в българо-унгарските взаимоотношения през периода - появата на хортиско ориентираното списание "Нова Унгария" в началото на 40-те години на ХХ век в България, опитите за спекулация с името и делото на Петьофи и др.

От друга страна, погрешната теза за родството между хуни и маджари, подкрепена с хипотезата за родството между хуни и българи, която се откроява в рецепцията на романа в България, не е от толкова съществено значение за българина, който се стреми да проникне в своята история, да я опознае цялостно. От гледна точка на разпространението и усвояването на романа на Гардони това е твърде показателно: на българската аудитория "Невидимият човек", и още по-точно заглавието "Кой си ти? Исторически роман за Атила", въздейства през 40-те години благодарение на романтичната си насоченост и възвишена оценка на героичното минало.

Като имаме предвид, че романът с оригиналното заглавие "Невидимият човек" е в съзвучие с онова, което българското общество в новоосвободената страна се опитва да компенсира с възрожденските идеали - въпреки робството, един народ е в състояние да защитава своето национално обединение, своята национална независимост - ние с основание можем да предположим, че аналогиите в народната съдба не са оставили безучастен нашия читател. Онова, което българинът търси през този период, е да създаде държава, да се обедини като народ - а за подобна идея ратува и Гардони. В същото време, въпреки наличието на националния идеал, на българската аудитория явно не е бил достатъчен старият модел. В един по-късен етап тя се е нуждаела от роман, където благородните хуманистични тези да бъдат уплътнени, да имат характери, конкретна обстановка и също така конкретни наблюдения за морала, добродетелността, отношенията в обществото, вътрешния мир на човека, и пр. Очевидно е още, че както ние не сме подготвени да създадем критикореалистичния роман от типа на Калман-Миксатовия и дълго време изпитваме нужда от кратката белетристична форма, през този период българската литература е подготвена и започва да търси исторически тип роман от широката скала на Йокаи до тази на Гардони със смесването на романтически концепции с критико-реалистични елементи.
*
Десетилетие по-късно, в периода след Втората световна война, рецепцията на Геза Гардони в България продължава да следва движението на подбора, наблягайки отново върху историческия роман (а не върху новелата) и като се обогатява с ново юношеско четиво, едно от най-добрите и популярните в унгарската литература. Става дума за мащабния роман "Звездите на Егер" 3, отпечатан през 1955 г. в превод от унгарски в издателство "Народна младеж" в десетхиляден тираж и в училищната библиотека на издателството. И двамата преводачи - Димо Бойклиев и Георги Крумов, са отлични познавачи на езика и културата на Унгария, а заслуга за качеството на превода има още редакторката Невена Стефанова, която ползва унгарски и сама превежда.

Твърде интересна, с оглед на рецепирането, е екранизацията на романа от 1968 г., съответно снимането на отделни епизоди в България (Белоградчик, Пловдив и на морския бряг) - това предизвиква широк отзвук, увличайки масовия, средностатическия българин. Осигурява и подчертано активната му рецепция в чуждоземната среда, предоставяйки свидетелство за начина, по който литературното заглавие си взаимодейства с филмовото, изграждайки своеобразен - словесен и кинематогрофичен - образ на произведението в България. А като имаме предвид, че с превода на филма се е ангажирала унгаристката Николина Атанасова, известна с добросъвестната си работа и обширни познания, логично е да се предположи, че е постигнато превъплъщаване в стила и езика на писателя успоредно с ефектните кинематографски похвати.

Написан през 1901 г., по повод хилядагодишнината от създаването на унгарската държава, романът пресъздава героичното минало и въпреки негативните отначало оценки (предвид авторовата критика на съвременността, на управлението на Хабсбургите в лицето на император Франц Йосиф), много скоро става едно от най-нашумелите четива в Унгария. Определено като юношеско, подобно на "Невидимият човек" и без да е създавано като такова, то се чете с интерес и от възрастни. Любопитен факт е, че огромната популярност на романа се запазва във времето и през първото десетилетие на XXI век, когато "Звездите на Егер" застава начело в допитване до масовия читател на унгарския телевизионен проект "Голямото четене". Важен, оказва се, най-вероятно е споменът, възкресяването на някогашното героично минало, делото, осъществено в името на общността, самото историческо случване, увенчано от благородна цел - защита на родната земя. Както пишат изследователите по повод на този и другите големи романи на Гардони: "Тези творби означават особен вид духовна основа (на литературен език: "основно словно богатство") за публиката, защото достигат - още в детската им възраст - и до онези читателски среди, които по редица причини по-късно се откъсват от четенето; в това отношение те са по-значителни и от някои творби, които ги превъзхождат в художествено отношение, но проникват само в отделни читателски слоеве, по всяка вероятност с големи изисквания" (Veress 1977: 8). Тоест: унгарският роман "Звездите на Егер" е издигнат - подобно на "Под игото" и поетическия цикъл "Епопея на забравените" - освен в литературен канон, в образователна "институция", задължителна за всеки ученик. Това също допринася за активното му присъствие в колективната памет на унгарците.

В "Звездите на Егер" - въз основа на грижливо събрани документи и задълбочени проучвания на автора за борбите на маджарите срещу турците през XVI в. (за целта той обхожда страната и дори пътува до Истанбул) - получават място, наред с измислените герои и случки, достоверни събития и исторически лица, с важна роля за развитието на действието. Вплетени са - това присъства и в романа "Невидимият човек" - и множество приключения и препятствия, неочаквани обрати и съдбовни срещи, което прави произведението твърде занимателно, четивно. Сюжетът е плод на художествена измислица: две деца - Гергей и Ева, израстват заедно, влюбват се, и вече като зрели хора свързват съдбата си с героичната защита на крепостта Егер от турците през 1552 г. В същото време - и за разлика от "Невидимият човек" - "Звездите на Егер" (особено последните му две части) поставя в центъра на вниманието историческо събитие със съдбовно значение - епичната битка на унгарците срещу турците в Егер, врязала се дълбоко в националната памет. С това произведението напомня много за Вазовия роман-епопея "Под игото", който също съединява лично и историческо битие, изпълва с обществено напрежение един конкретен исторически момент, откроява като висша нравствена ценност патриотизмът и всенародният патриотичен подем и действеност, увековечава героичните постъпки на предците, дава пример за следване на потомците. Със сигурност от значение за възприемането е и героизмът, подвигът на защитниците на Егер - унгарските витязи, но и егерските жени, възвишеността на делото. В това отношение текстът се приближава и до представата за мащабност от Вазовото стихотворение "Опълченците на Шипка", където подвигът на героите също е представен като техен дълг пред нацията и националната съдба, осмислен в духа на романтическия героизъм. Оттук до голяма степен и постигнатият ефект върху българския възприемател - читател и зрител, възможността едно типично унгарско събитие да се превърне в близко, в родно, "чуждото" в "свое".

От преводната рецепция на романа е необходимо да се откроят най-вече културологичните аспекти на превода, тоест унгарските реалии, съответно онези преводачески решения, които подпомагат срещата на езика и културата на Унгария и България. Още повече, че реалиите се възприемат като културни феномени, във връзка с определен културен (и социокултурен) контекст, който подлежи на промени. Поначало "Звездите на Егер" е произведение, колкото леко и четивно (поне на пръв поглед и що се отнася до опростения авторов изказ), толкова и трудно за претворяване. Едно сравнение на изходен с преводен текст подсказва преводаческата позиция на Димо Бойклиев и Георги Крумов, които изхождат най-вече от стремежа преводът им да бъде съобразен с възможностите за четене, за разбиране от българския възприемател при сравнително стриктно придържане към оригинала. Би трябвало да се съобразяваме обаче и с обстоятелството, че четенето, усвояването на превода е, така или иначе, различно някога и сега, фоновите знания на възприемателя също.

Така например към днешна дата дразнят някои остарели думи и изрази, транскрибирането на част от собствените и географските имена също е остаряло и подлежи на актуализиране. От друга страна, за времето, когато превеждат - началото на 50-те години, при липсата на традиции в превода от унгарски и дори при липсата на най-обикновени речници - работата на двамата преводачи би могла да се окачестви като твърде успешна. Нещо повече - прави впечатление умението им да диференцират говорната реч (героят циганин говори на "ш"); да намират съответствия на частици и възклицания (Бре - Tyű, Я-я! - Nini!); да откриват и разкодират крилатите фрази ("Не закачай унгареца!" - Ne bántsd a magyart!); да използват синонимното богатство на езика, особено това на живата, на разговорната реч; да вникват в смисъла на диалозите, които имат структуроопределящо значение в канавата на романа; да преодоляват клопките на буквализма и "противопоставянето" между различните истории; да олекотят фразата, постигайки същевременно богатата ритмика и мелодика на речта.

Трудностите в превода се дължат най-вече на националната и историческата специфика, на самата действителност и атмосфера на една вече отминала епоха - все неща, за които са нужни определени фонови знания, определена информация за събитията в предоставеното на български четиво (неслучайно преводачите са се опитали да преодолеят донякъде това препятствие, помествайки кратки "бележки за исторически лица и места, споменати в книгата"). Затруднение представляват още многото турцизми (само описанието на войската е изпъстрено с множество понятия), също описанията на военната обстановка и оръжията или на географската среда. Необходимо е било да се разчетат и немалко думи и изрази, характерни за средата на XVI век - времето на действието в романа, съответно те да се направят по-естествени, разбираеми.

Определящо за четенето и разбирането е преносът на онези националнообагрени думи, които имат своите корени в традицията, носители са на определен национален или исторически колорит и атмосфера, свързват се и с културните различия (национален характер, поведение, обичаи, нравствено-ценностна система и т.н.) и като такива се отнасят към т.нар. категории на "непреводимото" (вж. Влахов/Флорин 1990). Адекватното им разчитане и предаване на български е от първостепенно значение за разбирането на чуждата култура.

Открояват се в подобен смисъл културномаркираните, в това число националнообагрените думи, символи на географското и духовното пространство на Унгария, на нейната история и култура, интересни, освен като систематизация, и с тяхното функциониране в българската чуждоземна среда (по-подробно у Найденова 2012). Към тях, по мое мнение, спадат и фразеологизмите - на първо място пословиците и поговорките, също заглавията, твърде важни и като рецептивен елемент. Необходимо е да се има предвид и - за разлика от останалите жанрове превод - твърде тясната обвързаност на художественото заглавие с верността в замисъла на изходния текст, както и метатекстовата му функция - поощрява очакванията, коментарно-оценъчната позиция към текста, ролята на знака в него.
В конкретния случай оригиналното заглавие - а то подсказва за авторовия замисъл - е запазено на български. (За сравнение: в Англия романът излиза под надслов "Залeзът на полумесеца".) Друг е въпросът, че за българина географското название Егер не носи допълнително значение и емоционална оценъчност, не е обвързано с героиката на историческото място, не се явява хранител на паметта и символ на самоотвержения патриотизъм. Затова и заглавието би могло да се разбере и осмисли едва след по-задълбочен прочит, като повод унгарското да бъде съизмерено с чуждото, с родното, а защо не и като реакция на осъзнатата мисия на летописеца на епохата да напомня за нравствените стойности.

От историческите събития в бележките е обяснена битката при Мохач през 1526 г., когато Унгария пада под турско робство (през 1541 г. тази съдба спохожда и Буда) и страната е подчинена на управлението на двама крале. Не липсва информация и за отделни исторически личности, на места не съвсем точна, а личното име на народния водач Дьорд Дожа е побългарено - Георги Дожа.

Измежду географските и особено важни понятия вниманието привлича пустата Хортобад (в превод: Хортобаги), обяснена в бележка, и като се внася - предвид семантичната двузначност на лексемата - нюанси в тълкуванието ѝ: пуста, равнина, но и стопанство, чифлик, майорат. Според наблюденията ми от този превод тръгва и одомашняването на думата витяз, коментирана в романа и станала с времето все по-разпознаваема за българина, дотолкова че в последвалите преводи от унгарски въобще отпада нуждата от обяснение.

Има и случаи, когато с оглед на разбираемостта се използва добавянето като преводачески похват (хълма Гелерт); това обаче невинаги е съобразено с конкретното съдържание на думата (река Алмош-патак, срв. patak (патак)=поток).

Към сполуките на превода принадлежат умалителните имена - Ева и нейните производни Вица, Вицуш, Вицушка; Пища (от Ищван); Шебьок (от Шебещен). Обръща се внимание още на онези имена, които се налага да бъдат разпознати в превода: така например под линия се обяснява назоваването на характерно унгарско митологическо същество - фея Илона. И пак във връзка с имената: успешно, в контекста на конкретните диалози, е преводаческото решение за възпроизвеждане на типичните наставки в имената на омъжените жени и при фамилиите - Тулипановица и стрина Тулипан (а не: Тулипанне), семейство Цецей (а не: Цецейек).

От етнографските понятия повече интерес представлява предаването на типичната лексема торнац (tornác) - трем, по-рядко пруст. Чардата (csárda) звучи разбираемо - като хан; типичните ястия (паприкаш, юфка със сирене, сланина с пипер) или отделни предмети (шкаф вместо алмариум) - също. При облеклото (атила/куртка, долама/антерия, чизми/ботуши, фуста), мерките (холд, йол, кьобйол), музикалните инструменти (кобоз) и други в повечето случаи е запазен националният колорит. Адекватно са претворени битът и обичаите на народа (витязки песни, приказки).

Цветовата гама намира адекватно претворяване, със запазване на отсенките; например: пипереночервено знаме (paprikaszínű vörös zászló).

Обръщенията и титлите звучат правдоподобно - милостива госпожо, светлейши господарю, ваша милост, негово величество, ваше преподобие, душице моя, гургулице моя, братче, братле. По-неприемливо е буквално преведенотои твърде често срещано в текста батям (срв. batyám, евентуално: брачо, бачо), въпреки даденото обяснение под линия: "почтително обръщение към по-възрастен, което означава "мой по-стари братко". И пак във връзка с преводимостта на културите и що се отнася до титлите и някои обръщения, трябва да се има предвид, че част от тях са с немски произход и вече излезли от употреба, нямат винаги и своите съответствия на български, а това затруднява комуникативната ситуация, претворяването им също.

Заслужава да се отбележи още изразяването на религиозната лексика, обикновено придружена с преводаческо пояснение (тук заслугата е най-вече на Г. Крумов). Това позволява да се вникне по-определено в смисъла на думи като: нововерец, поклонник, правоверни, литания, капитул, сакристия, митра, меса, Мека, Дева Мария. А като имаме предвид, че някои от думите на унгарски звучат съвсем обикновено - примерно стихар, букв.бяла риза (унг. fehér ing; според бележката: "бяла дреха, която католишките свещеници обличат при служба"), проличават подмолните камъни, които двамата преводачи е трябвало да преодоляват.

Всички тези и други преводачески решения дават представа за начина, по който се формира представата за национална идентичност, за Другостта, създава се определен образ на унгарското национално минало, разкриват се ситуации със съдбовна значимост. Доближават го по послания, патос, стил и език, и до познатото ни от Вазов по възрожденски възпитаващо повествование с възможностите за четене и поуки от подрастващите и като средство за изразяване на наболелите проблеми на обществото.

За доброто възприемане на романа свидетелства още критическият отзвук 4, традиционно силно ограничен, но с търсене на допирни точки с романтично-героичния модел на Вазовата романистика, както проличава и от уводната бележка на преводачите.

В "Звездите на Егер" българинът открива следи както от общата историческа съдба - турското робство, така и от всенародното движение за свобода и саможертва в името на родината, от спойката между лично и историческо битие. Ето защо "Звездите на Егер" - и романът, и филмът - получава широк отглас. Явява се и най-голямото постижение в преводната рецепция на Гардони и цялостното му възприемане в България.
*
Обобщено. Въпреки че присъствието на Геза Гардони в българската културна среда не се синхронизира по време с неговата активна роля и популярност в Унгария в прехода от XIX към XX век, представянето му пред българската публика през 40-те и 50-те, после - на екраните - и през 60-те и началото на 70-те години, го издига до един от най-четените и предпочитаните унгарски писатели в България. Този висок интерес е подпомогнат от осъществения културен трансфер в превода. От значение са и рецептивните нагласи - освен романтичните търсения и тежненията към романова продукция в исторически и по-камерен план, българинът, който също се стреми да проникне в своята история, да я опознае, открива следи от общите народни вярвания (времето на Атила) и общата историческа съдба (турското робство). Това, че романите на Гардони се оценяват като юношески в родината му, а и в България, не означава, че не провокират вечно живото чувство за история, характерна за зрялата част от аудиторията.

Цитирана литература

Влахов/Флорин 1990: Влахов, Сергей, Сидер Флорин. Непреводимото в превода. София: Наука и изкуство, 1990.
Найденова  2012: Найденова, Йонка. Унгарските реалии в контекста на културния трансфер. - София: Изток-Запад, 2012.
Ничев 1986: Ничев, Боян. Основи на сравнителното литературознание. София: Наука и изкуство. 1986.
Протохристова 2014: Протохристова, Клео. Записки от преддверието: Теория и практики на заглавието. Пловдив: Унив. изд. "Паисий Хилендарски", 2014.

Gárdonyi 1954: Gárdonyi József. Gárdonyi és a milleneum. - In: Kortársak nagy írókról. Vál. és szerk. Lukácsy Sándor. Budapest, 1954.
Mezei 1973: Mezei József. A magyar regény. Budapest, 1973.
Szalai 1977: Szalai Sándor. Utószó. -  In: Gárdonyi Géza. A láthatatlan ember. Budapest, 1977
Schöplin 1922: Schöplin Aladár. Gárdonyi Géza. - Nyugat, 1922, 1245-1248.
Veress 1977: Veress Zoltán. Olvassuk együtt Gárdonyit // Gárdonyi Géza. A láthatatlan ember. Kolozsvár-Napoca, 1977.

Бележки

1 Унгарското литературознание, особено в по-ранни периоди, разграничава двата жанра разказ и новела (последната се смята за малкообемна и с неочакван край творба, съсредоточена върху единствена и с по-кратко времетраене случка, т.е. върху единствен конфликт).

2 Гардони, Гейза. Кой си ти? Исторически роман за Атила. Прев. от нем. Румяна Христова; [С предг. от Гейза Фейхер]. София: (печ. Фар, 1942). 586 с. (Библ. Златни зърна; Г. VII, № 4); вж. и второто на практика издание: Гардони, Геза. Кой си ти. Роман за варварите и техния вожд Атила; Прев. Иван Иванов; Ред. Вихра Манова. София: В. Люцканова, 1992. 288 с.

3 Гардони, Гейза. Звездите на Егер. Прев. от унг. Димо Бойклиев, Георги Крумов; Ред. Невена Стефанова; Худож. Борис Ангелушев; [С предг. и бел.]. София: Народна младеж, 1955. 616 с.

1 Появата на романа е отбелязана с няколко рецензии и съобщения, например: Нови книги - Лит. фронт, XI, 22. дек. 1955, № 51, с. 2; Николов, Н. Звездите на Егер. - Нар. младеж, XII, 3 авг. 1956, № 185; Милев, Н. Звездите на Егер. - Пламък, XII, 1957, № 3, с. 31.

  • Balcheva
  • Byron
  • Comics
  • CoverRousseau
  • Cover_purva_radost2
  • D_Nikolova
  • Danova_Dobrovski
  • E_Getova-Book
  • Front cover
  • Hristoforov
  • Ina_Hristova
  • Kalin_Mihaylov
  • Lubka_Lipcheva
  • M_Proust
  • M_Spasov_book
  • M_Vladeva
  • Mladen_Vlashki
  • NikoletaCover
  • P_Danova
  • R_Stancheva
  • R_Stancheva_Sreshti
  • S_Alexandrova_book
  • Svetla_Cherpokova
  • danova_sbornik
  • gorcheva
  • k_mihaylov_book
  • marina_vladeva_2015
  • marina_vladeva_libra_2016
  • sonya_alexandrova_1953
  • stancheva_papazov
  • vlashki_romanologiya