• Copy (2) of LaFranceEurope
  • Copy (2) of Traditionel
  • Copy of Copy of LaFranceEurope
  • Copy of Copy of Traditionel
  • Copy of LaFranceEurope
  • Copy of Traditionel
  • GOL_VPISVANE
  • LaFranceEurope
  • Traditionel
  • migrirashti

В последните десетилетия от периода на Българското възраждане, и особено след Освобождението, с културното, със стопанското, с административното и политическо развитие на десетки български градове и на младата българска държава са свързани имената на много чехи. Инцидентните чешки присъствия по нашите земи на емигрирали от Австро-Унгария участници в пражките събития от 1848 година след 1878 г. се превръщат в професионален избор за все повече представители на чешкото общество. Най-честа причина за това са личните им контакти с млади хора от увеличаващата се група български студенти в Прага, Бърно, Табор, Виена. По-малко миграцията на литературни сюжети и повече реалните срещи на чехи и българи от различни поколения, на различни места и по разнообразни поводи довеждат до обстоятелства като това, драмата на Васил Друмев „Иванко, убиецът на Асеня I” чрез преработка да достигне до чешките зрители и читатели под заглавието „Падането на Асен”.

Чешкият вариант на драмата е дело на писателя и политически активист Йозеф Вацлав Фрич. Роден е през 1829 г. в Прага и умира през 1890 г. в родния си град. След завършването на гимназия Фрич живее в Хамбург, Лондон и Париж. Активно участва в Пражкото въстание от 1848 г. А след неуспеха му избягва от арест във Виена и Загреб. Година по-късно се завръща в Прага. Този път, заради подготовката на антиавстрийски заговор. След разконспирирането му Фрич получава осемнадесетгодишна присъда. Пет години прекарва в затвор и е освободен чрез амнистия. Свободата му е постоянно ограничавана и през 1859 г. се принуждава да емигрира. Прибира се в родината си едва през 1879 г.

Литературната активност на Фрич го представя като поет, писател, драматург и журналист. Издава 4 тома със стихове и проза (1879-1880) и 4 тома със спомени. Предпочитаните от него драматургични сюжети са историческите. Пише драмите „Вацлав IV”, „Святополк и Ростислав”. Още преди „Иванко” той заема сюжети от славянската история за драмите „Бретислав Безименни”, „Иван Мазепа” и „Тарас Булба”.

Защо и как именно „Иванко” ангажира творческото внимание на Йозеф Вацлав Фрич? „Срещата” му с пиесата на Друмев е резултат от поредица човешки познанства, професионални интереси и политическа съпричастност между чехи и българи, с каквито прояви са богати десетилетията около Освобождението на България. Обработката на „Иванко, убиецът на Асеня I” е повече обществено-политически избор на чешкия автор, отколкото чисто литературно вглеждане в продуктивни сюжети. Няколко са контактите на Фрич, които биха му предоставили сведение и биха насочили интереса му към Друмевия драматургичен текст – например българинът Васил Д. Стоянов, чехите Йозеф Майзнер, Рудолф Турн-Таксис, Ян Вагнер, Константин Иречек. Всички те създават мрежа от съвместни познанства, в различни моменти споделят общи интереси и пространства и влизат в лични или индиректни контакти един с друг и с Йозеф Вацлав Фрич.

***

Един от първите българи - студенти в Прага е Васил Д. Стоянов, който пристига от Шумен в Чехия през есента на 1858 година. Със себе си носи препоръките на чеха Йозеф Майзнер – по това време учител в шуменското класно училище. Когато в спомените си Стоянов се връща към своите младежки години, няколкократно споменава участието на Майзнер в подготовката на първото театрално представление в Шумен като ценен помощник на Сава Доброплодни за поставянето на сцена на комедията „Михал”.

…беше един вид режисьор покойният Йосиф Майзнер – родом чех, чини ми се от градеца Кладно в Чехия, и се зовеше тогава Миланович, защото беше емигрантин, като участник и другар на чехския белетрист Йосеф Фрич в чехското революционно движение в 1848 г. Той беше встъпил като подпоручик в казашкия полк на генерала Чайковски (Садък паша), после стана учител при шуменската прогимназия и преподаваше немски език, естествена история и рисуване; учителствувал е и в други градове на България, отдето се преселил в Белград със семейството си. Там бил назначен за помощник на библиотекаря при държавната библиотека и преди няколко години в същия град се е поминал. Като добър учител и порядъчен човек той е оставил подире си добри спомени в България. (Стоянов 2001: 129)

Споделяйки впечатленията си за Майзнер, Стоянов споменава за срещата и общото му участие с Фрич в пражките събития от 1848 г. В това познанство се включва и В. Д. Стоянов. Майзнер предава писма-препоръки за 22-годишния тогава българин до свои познати в Чехия. Едно от тях е до адвоката Йозеф Фрич, баща на Йозеф Вацлав Фрич. Общуването на Стоянов със семейство Фрич е един от първите му контакти в чешката столица.

Докато е в Прага (до 1868 г.) българинът се свързва и интензивно общува с широк кръг чешки интелектуалци. Учи, прекъсва ученето си и отново продължава. Но студентстването му сякаш остава изтласкано от активността му като посредник на културни и политически идеи между чехи и българи. Обстоятелствата се оказват благоприятни, а средата – любопитна да добие познание за сродните славянски народи. 60-те години са десетилетието, в което в чешкото общество и култура настъпва подем на интереса към славянството. Създават се нови чешки дружества: „Художествена беседа” (1863) обединява интересите на музиканти, литератори и художници; „Хлахол” е певческо дружество; „Сокол” – физкултурно. Васил Д. Стоянов става член на литературната секция на „Художествена беседа”. Чрез контактите, създадени в дружеството, участва в центъра на чешкия културен и обществен живот. Изнася сказки за българските хайдути. Печата десетки материали за България в чешката периодика. Той е българинът, който сътрудничи най-интензивно и най-продължително на чешката преса. Статиите му информират за хода на черковния въпрос в България, за политическите настроения сред сънародниците му, за българската литература, фолклор и етнография. Стоянов представя книжовното дело на П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Р. Жинзифов, Братя Миладинови. Пише и за Драган Цанков, Васил Чолаков и Теодосий Икономов, но все още не споменава Васил Друмев.

Драмата „Иванко, убиецът на Асеня I” е завършена през 1872 г., когато В. Д. Стоянов от няколко години е напуснал Прага и общува отблизо с Друмев. Двамата са свързани, освен с отдавнашно познанство като съученици в Шумен, и с общата им работа за Българското книжовно дружество, учредено с тяхно участие през 1869 година в Браила: „Освен Дринов, най-важен другар и сътрудник ми беше Друмев при същото дружество, особено от основанието му до средата на 1873 г.” (Стоянов: 135)

Независимо от близостта с Друмев, независимо и от познанството с Фрич, едва ли Васил Д. Стоянов е посредникът между „Иванко” и чешкия автор. През 1872 г., когато Друмев издава драмата, Стоянов вече не е в Прага. Фрич също е в своя двадесет годишен емигрантски период. Но докато живее в чешката столица българинът прави достатъчно, за да буди и поддържа интерес към родината си. Каналите за информация между интелектуалци от двата народа вече са значително повече и по тях се разменя богата информация. Възможностите на Фрич да се запознае с произведението на Друмев съвсем не се ограничават до Васил Д. Стоянов.

***

Вниманието на чешкия автор към драмата на Друмев може да бъде насочено и от работата на Константин Иречек върху българската история. Интензивната изследователска и събираческа дейност на младия учен започва в началото на 70-те години на XIX в. Не престава с издаването на „История на българите” на чешки (1875) и на немски език (1876). Продължава успоредно с превеждането на историята на руски, защото преводът е допълнен с още информация и факти. Руското издание излиза през 1878 г. Във Варшава излиза и втори превод на руски език. На български е преведена първи път през 1886 г. Преди това, през 1881 г. С. С. Бобчев издава „История на българския народ”, която съставя, заемайки цели пасажи от Иречековата история и я допълва с четири нови глави за събитията от Априлското въстание до Берлинския договор. Книгата е гимназиален учебник и навлиза плътно в живота и културата на българите. Още с първите издания Иречек добива голяма популярност сред сънародниците ни. Същевременно многократно се умножава кръгът на книжовниците и интелектуалци от България, с които той общува. Васил Д. Стоянов е един от най-близките му хора и помощници. „История на българите” получава ласкави отзиви на чешки, хърватски, италиански и френски език. Предизвиква голям интерес в Русия и острата реакция на гръцките фанариотски среди. Шумът около историята става повод М. Дринов да напише в кн. 11-12 на „Периодическо списание” от 1876 г.: „Нека гълчат и нека хвалят. Вашата слава е слава и на нашия народ!” В изказването на Дринов „слава” има смисъла на „популярност”.

„История на българите” няма как да е останала непозната на вълнуващия се от „славянския въпрос” Йозеф Вацлав Фрич. В преработката „Падането на Асен” се откриват елементи от историографския сюжет за болярина Иванко, разработен в историята на Иречек. Именно тя е хронологично първият историографски труд, който развива подробно разказа за убийството на Асен и цареубиецът Иванко. Преди Иречек Асен, Петър и Иванко образуват по-многословен разказ само в хрониките на византийския летописец Никита Хониат.

Васил Друмев е авторът, който превръща сюжета „Иванко” в любопитен акцент за писателски и историографски търсения по темата. Провокативният образ на „невинния” виновен, създаден от българския писател разпалва интереса към този епизод от родната ни история.

„История на българите” от К. Иречек представлява най-пълното изложение на българското минало до Освобождението. Тя популяризира българския народ чрез обстойния и преведен на различни езици историографски разказ за него. Разработването на периода, който ни занимава е едно от достойнствата на Историята на Иречек. Авторът предлага сравнително системно изложение на събитията, описващи Първото и Второто българско царство. Тук четем и за съдбата на Иванко след акта на цареубийството. Още с появата му в текста авторът го представя като „човек отдаден на страстите”:

Насилие обаче прекъснало победоносния вървеж в живота на Асен. Между приближените му хора имало един болярин с исполински ръст на име Иванко, човек отдаден на страстите, но заедно това с много практичен ум. Като изстъпил начело на партията на недоволните от строгото Асеново управление боляри, той завързал тайни преговори със зетя на императора – севастократор Исак Комнин, който, пленен от българите в битката при Сер, се намирал сега в Търново, гдето впрочем наскоро и умрял. Плененият севастократор Исак обещал на Иванко своята дъщеря Теодора. Освен това Никита предава още, че до царя достигнали и слухове, какво Иванко имал тайни връзки със сестрата на императрицата. Както и да било, една нощ Асен го повикал при себе си, но предупреден своевременно, той, преди да отиде при царя, се уговорил с приятелите си и с роднините си така: ако царят се отнесе любезно към него, той е готов да поиска прошка; ако ли се отнесе презрително, Иванко имал намерение да си послужи със скрития под дрехата меч. Когато влязъл Иванко, силно разгневеният Асен поискал да му дадат сабя, но Иванко, без да се бави извадил своя меч и убил царя. Така паднал Иван Асен I, възстановителят на българското царство, в своя дворец в Търново в 1195 г… Още през същата нощ Търново бил зает от Иванковите привърженици,… Иванко скришно избягал от града и Търново се предал на Петър. (Иречек 2015: 371)

Иречек продължава да следи съдбата на Иванко и след бягството му при византийците:

…Между това Иванко, Асеновият убиец, избягал при византийците, които го посрещнали с радост. Той приел гръцко име Алексий и гръцките нрави и се сгодил за Теодора, дъщерята на един императорски принц, с когото той още преди да убие Асен бе водил преговори в Търново. Като комендант на Пловдив той мъжествено отблъсвал нападенията на сънародниците си срещу тоя град. Слабостта обаче на Византийската империя и примерът на Стрез били твърде примамливи. Разчитайки на построените от самия него крепости в Родопа и на изключително българските си наемници, Иванко се отметнал и сключил съюз с българския цар. При Баткун той пленил от засада изпратения против него пълководец Камица и го изпратил на Калоян. Докато византийците напразно обсаждали Кричим и други негови крепости, Иванко потеглил в поход в Смолянската област и достигнал чак до Егейско море. Най-после през лятото на 1199 императорът изменнически и вероломно (обещано му било да му отстъпят всички завзети от него земи) го хванал в плен около Станимака. (Иречек: 375)

Известен факт е, че преди да започне да събира материал за българска история Иречек подготвя и издава „Книгопис на новобългарската книжнина за 1806 – 1870 год.” Той излиза като отделна книжка през 1872 г. във Виена и през 1873 г. – като притурка към „Периодическо списание”, печатният орган на Българското книжовно дружество. На основата на този Книгопис е съставена и допълнена главата „Новобългарска литература”, която споменава двете най-популярни произведения на Друмев: „роман от кърджалийското време – „Нещастна фамилия” и една сполучлива драма „Иванко, убиецът на Асена” (Иречек: 828). Изложението за новобългарската литература е фактологично. Иречек не коментира и не оценява събрания материал. Това, че си позволява да определи драмата като „сполучлива”, всъщност е изказана с най-сдържан тон похвала за произведението. Съставяйки библиографията, Иречек не просто събира заглавията, които да включи в нея, но изчита почти цялата описана литература. Следователно е познавал драмата „Иванко” и, повлиян от драматургичната интерпретация на образа, в Историята си да го описва като „човек отдаден на страстите”.

Така сюжетът „Иванко” не само попада в чешкото културно пространство, но получава развитие, макар, и в полето на историографията. Своята литературна демонстрация сред чехите намира чрез преработката на Йозеф Вацлав Фрич.

***

Фрич познава текста на българската драма благодарение на превода ѝ, направен от чеха Ян Вагнер, който е сред десетките чешки преподаватели в българските училища. В края на 70-те години работи като учител в Пловдив. Освен останалият в ръкопис превод на „Иванко”, предоставен на Фрич, Вагнер превежда и издава на чешки език повестта на В. Друмев „Нещастна фамилия” в същата 1883 г., когато е отпечатана и драмата „Падането на Асен”.

Видно място на титулната страница на „Падането на Асен” заема посвещението: „На доказалия се приятел княз д-р Рудолф Турн-Таксис, главен прокуратор в Пловдив, за спомен от Коледата на година 1863 и Великден 1877”. Събитията в Прага през 1848 г. свързват младите тогава Турн-Таксис, Фрич и Йозеф Майзнер. И тримата са сред активните привърженици на идеите на Чешкото национално възраждане и на всеобщата славянска солидарност. Когато възможността да работи за тази кауза е потисната след поредица от неуспели политически инициативи, Турн-Таксис заминава за Източна Румелия. От 1880 г. там заема длъжността главен адвокат, а от 1885-та е главен прокурор. Изпълнява работата си с юридическа коректност. Но е пристрастен към предстоящото Съединение, защото по своята политическа същност то е възможност да реализира политическите си идеи извън собствената си родина (Милушев 2005).

За първи път Фрич показва своята работа по драмата през 1881 г. Тогава чете откъси от „Падането на Асен” в салона на „Художествена беседа”, където излага мотивите за своето творческо решение да преработва сюжети от други славянски литератури. Вижда литературната си инициатива като подтик и за други автори да създават образци с народностен характер за чешката драматургия, като едновременно я превръщат в пример и посредник за драматургичните опити на творци от другите славянски литератури. Фрич е убеден, че този подход изпълнява най-значимата задача на чешкия театър и е гаранция за успешното му развитие. В Послеслова към изданието на драмата той припомня своята сказка в „Художествена беседа” и твърди, че чешките автори, като по-напреднали в театралната култура сред останалите славянски народи, познават по-добре драматургичната техника и модерния вкус за драма и театър и трябва да използват това свое предимство, за да вдъхнат живот и свежест на „богатите, сякаш създадени за театър съкровища от теми”, с които разполагат славянските литератури. Междувременно „Падането на Асен” е играна няколко пъти на сцената на Народния театър в Прага. След постановката заедно с похвалите се появяват и нападки, че е написал „един излишен и неясен плагиат”. Самооценката на Фрич е, че „малко се е придържал към оригинала”. Съвпаденията в двата текста според него идват от опита му да запази „изконния български характер” на Друмевите персонажи. Допълва, че е проявил скромност като в обявленията за спектакъла е написал, че драмата му е „обработка”. Силно емоционално, дори с добавка на романтически патос, авторът заявява:

И понеже дори и в гроба бих си отразял главата, ако дори и след сто години, някой ме хване в плагиатство, тук предлагам на широката публика своята предпоследна творба, за да бъде оценена безпристрастно, чувствайки, че съм длъжен – с оглед на похвалните отзиви на някои вестници, които любезният читател може да прочете на обложката – в името на обективната преценка да взема предвид не само укорите на своите приятели, за които тук им благодаря, но и неблагоприятните отзиви на своите противници, за да не се оплакват те, че отхвърляйки основанията им, искам да ги скрия от погледа на всички. (Fric 1883: 96)

В заключение Фрич настоява, че пиесата е принос към чешкия репертоар, който е обогатен с оригинална славянска творба. А този факт е важен пред немската публика, която и без това омаловажава славянската култура. С Послеслова си авторът фактически влиза в диалог с чешките критици, взели отношение към неговата драматургична „обработка”. Отбелязва похвалите, подчертава и критиките, публикувани на страниците на чешката, включително и немскоезичната преса.

В този смисъл можем да кажем, че сюжетът „Иванко” има и своята критическа интерпретация в оперативната чешка критика, защото когато се появява „Падането на Асен” на сцена, започват коментари и оценки. Те засягат повече текста, отколкото постановката. Най-общата им посока е, че Фрич, който разбира от театър, най-вероятно е подобрил качествата на драмата-първообраз. Но доколко и в каква степен може да бъде посочена оригиналност в чешката драма? Критиците могат само да гадаят, защото не познават българския текст. Именно това усъмняване в неговото авторство, кара Фрич да добави послеслова към изданието на текста и така бурно да отрече намеците за плагиатство. Основните забележки на чешките критици съвпадат в голямата си част с недостатъците на Друмевата драма, които отбелязват и българските ѝ изследователи. В резюме те звучат така: не е защитена мотивацията на действията на героите; диалогът преобладава за сметка на действието, което не е концентрирано; цар Асен е твърде епизодична фигура; а образът на Иванко не съумява да центрира и, съответно, да изнесе действието, така, като се изисква от персонаж в качеството му на главен герой; остава неясно наказанието на престъплението; подчертана е липсата на равновесие между трагическата вина и отплатата за нея. Фрич отговаря на упреците, но голяма част от тях не счита за толкова важни, та грешките в българската драма, пренесени и в чешката, да обезценяват стойността на литературното дело. Амбицията му е да създаде драма с по-голяма художествена стойност и заема позицията на творец, убеден, че я е постигнал.

Този задочен спор между критици и автор години по-късно е пресъздаден за българските читатели в статия на Ал. Теодоров-Балан. (Теодоров-Балан 1920) Ученият превежда в непълен вариант и послеслова от изданието на „Падането на Асен”. Не оценява директно като добро или слабо литературно дело стореното от Фрич. Статията му излъчва благосклонност към инициативата на чешкия автор. Според Балан „няма съмнение, че чесите притежават и за сцената си, и за критиката мерила по-тънки и по-високи от нашите”. Затова, попадайки под перото на литератор от подобна школа, българската драма само би спечелила. Как се е справил Фрич? Неговата преценка е, че „Фрич създаде своя българска трагедия в четири действия под името „Падането на Асен”. Със съпоставителен анализ на двата драматургични варианта Балан предлага да се заеме някой следващ изследовател.

Това прави славистът Борис Йоцов, специализант славянски филологии в Прага, Варшава и Виена и доктор на Пражкия университет. В списание „Листопад” от 1927 г. той детайлно сравнява двете драми (Йоцов 1927). Отбелязва, че намеренията на Фрич да представи Друмевото произведение на по-високо художествено ниво и които авторът е убеден, че постига, всъщност остават неосъществени. Заявената от него амбиция да изравни по сила на присъствие, по значимост в текста и по важност на драматургичните функции множество персонажи (а не както е в класическата драма – главният герой да е категорично един), не сполучва. И при неговия Иванко е явна липсата на достатъчна концентрация върху главния персонаж. Чешкият автор предприема поредица от вътрешни размествания, но въпреки тях фактически плътно следва хронологията и логиката на Друмев. „Фрич се стреми да опрости технически драмата, като постигне по-голямо единство на мястото. Затова пък търси по-голяма пищност в обстановката, по-силни зрителни ефекти, по-внушителни сценични картини.” (Йоцов: 168) Разместванията на отделни сцени не довеждат до ново творческо решение, защото композицията при Друмев не е стегната и позволява подобни промени, без те да личат смислово. Йоцов посочва, че функционалното значение и психологическата мотивировка на всеки един от образите е запазена, така, както е при Друмев. Допълва, че похвалите, които чешката критика отправя за издържаните характери на героите, реално се отнасят до творческата работа на Друмев. В цялостната концепция, но и в похватите на изображение Фрич не успява да се освободи от влиянието на оригинала. Демонстрира по-голямо майсторство в езика. Диалозите му са по-стегнати и в тях вмества смисъла на повечето монолози от „Иванко”, като запазва изказаната мисъл, но редуцира обема.

В края на своя пунктуален анализ Б. Йоцов се връща на въпроса, който витае около „Падането на Асен” още по време на нейното поставяне на сцена. Каква художествена стойност има това произведение и може ли да бъде възприето като „самостойно”? Той дава своя отговор, че литературният опит на Фрич представлява сценична редакция на драмата „Иванко, убиецът на Асеня I”. Художествена оригиналност в това начинание не може да бъде открита. Драмата на Фрич „не е нито подражание, нито преработка, а неволен плагиат, макар и малко пресилено казано, който би тежал върху паметта на Фрича, ако той своевременно не беше посочил своя български първообраз.” (Йоцов: 181)

В статията си Балан прави извод, че Фрич създава „своя” трагедия по българската драма, без особени аргументи. Йоцов е далеч по-прецизен в мотивирането на оценката си. Но когато я формулира, се колебае между това да отрече литературната стойност на „Падането на Асен” като самостоятелно авторско дело на Фрич и да уважи усилията и почтеността на писателя, който и за миг не прикрива същината на работата си по драмата. Самозаблудата му, че пише творчески и независимо от първичния текст, не е проявена с цел да заблуди останалите. Той искрено вярва, че е постигнал по-високите художествени критерии, които попадналият му сюжет заслужава. Творческата добронамереност и откровеност на Фрич разколебават българския критик да отсъди само според литературните достойнства (в случая – недостатъци) неговата драма.

Не толкова детайлен, колкото на Б. Йоцов, но отново задълбочен сравнителен анализ между „Иванко, убиецът на Асеня I” и „Падането на Асен”, през същата 1927 г. публикува чешкият литературен историк и специалист по славянски литератури Франк Волман. Той има познанията по български език, които му позволяват да прави изводите си на база на реални текстови съпоставки. За разлика от съвременните на Фрич литературни и театрални критици. Сравнението през погледа на Волман не е в полза на чешкия драматург. Той преценява, че Фрич запазва ядрото на фабулата от Друмев и прави незначителни корекции по сюжета. Според Волман силно „бие на очи” тяхната недомисленост, както и „фрапантните сходства” с оригинала. Определя работата на Фрич като по-умела в добавянето на външни ефекти при пресъздаване на Иванковия образ например. Чешкият драматург правилно долавя слабата активност в последните две действия на „Иванко”, които са обособени, за да отговаря драмата на класическото правило за пет действия, оформящи структурата ѝ. Фрич има основания да ги обедини в едно и „Падането на Асен” е написана като драма в четири действия. Той се намесва във финалното представяне на „Иванко” – пред читателите/зрителите се появява плах и отчаян човек у когото вината и тъгата не са потиснали копнежа по власт и слава. Този детайл е нов психологически недостатък на образа, смята Волман. Чрез прегледа на отделни действия и сцени са изяснени „повърхностните” промени и „дословни” заемки на Фрич от Друмев. Персонажите в чешката драма „говорят изкуствено, с напудрен език, с много междуметия, оксиморони, със староромантична сценична фразеология; езикът е съзнателно архаизиран”. Обобщението, до което стига критикът, е, че „според тогавашните и днешни схващания не може да бъде избегнат упрека в плагиатство”. Допълва, че „корекцията, която прави Фрич с такова самочувствие, сега с право е забравена, а оригиналът е жив съвсем основателно” и че би допринесъл за някаква славянска взаимност, ако бе направил добър превод, на какъвто е способен, но при т.нар. от него „образоване” (цивилизоване) на българския текст, трудът му „не е правилно да се защитава”. (Wollman 1927: 240)

Българският исторически сюжет, свързан с цареубиецът Иванко, има своите реални проекции в чешкото културно пространство от края на XIX и началото на XX в. – в сферата на литературата, на историографията, на литературната и театрална критика. Той се интерпретира не заради универсалния интерес към разказа за цареубийството по принцип, а защото заявява внимание към детайли от общата славянска съдба, част, от която е българската. Панайот Карагьозов пише, че колективните тенденции при славянските народи достигат своя апогей в периода на техните национални възраждания. Тогава, заедно със съответствията в националния подем, се успоредяват социалното и културно развитие на отделните славянски общества. Усилени са колективните тенденции не само вътре във всяка от формиращите се на нов принцип големи човешки групи, но и тези между отделните славянски народи. Славизмът е проявление на общ народностно-славянски патриотизъм (Карагьозов 1996). Ако драмата на Йозеф Вацлав Фрич се разглежда като белег на подобни обществени процеси, ако и литературната взаимност бъде видяна като елемент от тези процеси, тогава справедливото недоволство от художественото дело на чешкия драматург по драмата „Иванко” би могло да не е акцент в оценяването на неговия труд. Защото в случая на литературния контекст не е необходимо да се гледа като на естетически контекст, а по-скоро като на обществено-политически.

Цитирана литература

Войников 1861: Кратка българска история от Добря П. Войников. Вена, У книгопечятница Л. Сомера, 1861.
Душанов 1870: Кратка Българска история по питание и отговор за първоначалните училища от Д. Т. Душанова. Къзънлък, 1870.
Иречек 2015: Иречек, К. История на българите с добавки и поправки от самия автор. С.: Изток – Запад, 2015, с. 371-375.
Йоцов 1927: Йоцов, Б. Йозеф В. Фрич и Васил Друмев. - Листопад, кн. 6-7, с. 165-181.
Карагьозов 1996: Карагьозов, П. „Словестность славян” Франка Вольмана – феномен сравнительно-исторической методологии. В: Самосознание словесности. Историографии славянских литератур. С.: УИ „Св. Климент Охридски”, 1996, с. 134-148.
Милушев 2005: Милушев, Я. Чешки профили в общественото развитие на следосвобожденска България. С.: АИ „Марин Дринов”, 2005, 52-76.
Раковски 1984: Георги Стойков Раковски. Съчинения. Т. 3, С.: Български писател, 1984.
Стоянов 2001: Стоянов, В. Д. Няколко исторически бележки за началото на драматическото изкуство в България. В: Съчинения. Т. 2, С.: АИ „Марин Дринов”, с. 129.
Теодоров-Балан 1920: Теодоров-Балан, Ал. Друмев – Фрич. - Слънце, кн. 21-22, 1920, с. 646-650.
Цанков 1866: Кратка Българска история от Драган Цанков, ІІ изд., 1866.

Fric 1883: Fric, J. V. Asenuv pad. Bulharska truchlohra ve ctyrech jednanich. Dle latky V. Drumeva sepsal J. V. Fric. V Ceskem Brode. Nacladem knihkupectvi A. Reinwarta. 1883.
Wollman 1927: Wollman, F. Drumevuv „Ivanko” a Fricuv „Asenjuv pad”. In: Sbornik praci venovanych prof. dr. Vaclavu Tillovi k sedesatym narozeninam. Praha: Orbis, 1927, 231-240.

Вторник, 11 Септември 2012 09:20

Николета Пътова

Публикувана в Членове
Понеделник, 10 Септември 2012 00:00

Дина Манчева

Публикувана в Членове
  • Balcheva
  • Byron
  • Comics
  • CoverRousseau
  • Cover_purva_radost2
  • D_Nikolova
  • Danova_Dobrovski
  • E_Getova-Book
  • Front cover
  • Hristoforov
  • Ina_Hristova
  • Kalin_Mihaylov
  • Lubka_Lipcheva
  • M_Proust
  • M_Spasov_book
  • M_Vladeva
  • Mladen_Vlashki
  • NikoletaCover
  • P_Danova
  • R_Stancheva
  • R_Stancheva_Sreshti
  • S_Alexandrova_book
  • Svetla_Cherpokova
  • danova_sbornik
  • gorcheva
  • k_mihaylov_book
  • marina_vladeva_2015
  • marina_vladeva_libra_2016
  • sonya_alexandrova_1953
  • stancheva_papazov
  • vlashki_romanologiya