• АКСЛИТ - Академичен кръг по сравнително литературознание

Академичен кръг по сравнително литературознание

Междутекстовостта е, разбира се, нож с две остриета, дефинирането на понятието не е еднозначно, а и самият термин има няколко варианта. Но пък изкушението да се използва този инструмент е голямо. Ако тръгнем от заглавието на класическия роман на Шодерло дьо Лакло, публикуван точно преди 230 години, вниманието можем да се насочим към два типа междутекстови връзки и аналогии. В единия случаи авторите се стремят да демонстрират близостта на своето произведение с някоя авторитетна творба или образец. В другия случай следването на високо ценения образец е съзнателно маскирано от автора на новия текст, тъй като той предполага, че разкриването на близостта може да се окаже „опасно” в някакъв смисъл или в някакъв контекст.

Тук възниква цяла мрежа от въпроси, които си струва да бъдат поставени:

Първата група е свързана с това кой всъщност забелязва подобни връзки. Доколко авторът държи подобни връзки да бъдат забелязани или пък разчита на въздействието им, дори когато те остават неосъзнати от читателите. Дали само престижните връзки (и дали всички престижни връзки) трябва да бъдат забелязани, според намерението на автора. Дали авторът не предвижда и някаква част от „опасните” междутекстови връзки да бъдат забелязани и от кого.

Кои потенциални или реални междутекстови връзки авторът възприема като „опасни” или „престижни”. Какви са мотивите - литературни, политически, други - които отнасят определени междутекстови връзки към една от двете категории. Съвпада ли преценката на автора с преценката на съвременниците му, чието възприемане по правило не е унифицирано.

Как се променя във времето отношението към междутекстовите връзки – вероятно много от тях преминават от категорията „опасни” към категорията „престижни” и обратно. Впрочем „опасен” не е единственият, нито дори основния антоним на „престижен”; съществува цяла поредица от определения, противоположни на „престижен” - „остарял”, „демодиран”, „неуместен”, „компрометиращ” и пр.

Еднозначно ли е отношението на демонстрираните междутекстови връзки с канона. Единствено с канонични творби ли са престижните връзки.

Как се развива във времето отношението към междутекстовите връзки и начините за въвеждането им в текста.

Престижните връзки на определени творби могат да бъдат заявени и извън текста им, добър ранен пример представляват разговорите на Ив. Шишманов с Ив. Вазов, които поетът охотно споделя образците, които е следвал и с които всъщност би искал да бъде сравняван. Подобни откровения могат да породят въпроси, свързани с основателността на тези престижни връзки и присъствието им в литературните текстове. Както и, разбира се, за охотата (или неохотата) на критиката да се съобразява с тях.

Какво би станало, ако се предположи, че междутекстовите връзки понякога, много често, ако не и по принцип са амбивалентни, т.е. те са въвеждани едновременно и като престижни, и като опасни.

Ще разгледам няколко примера и ще се опитам да извлека от тях някаква типология, която няма претенции за каквато и да е изчерпателност, но се опитва да бъде исторична, т.е. да държи сметка за развитието на българската литература във времето.

Експлицитни междутекстови връзки са въвеждани в новата българска литература от времето на нейното възникване през XIX в. Най-популярен е примерът с непубликуваното от П. Р. Славейков стихотворение ''Пушкину'':

Не бе ми брат, -
По муза беше ми познат,
Но мил ми бе от брат по-много.
(1854)

Тази ранна проява на демонстриране на престижна връзка е напълно ясна и еднозначна. Тук не може да става дума за някаква амбивалентност. Българският поет открито се възхищава от един висок чужд образец и заявява своята близост с него. Образецът все още само е назован, за кой знае каква междутекстовост би било пресилено да се говори.
По подобен начин постъпва и самият Пушкин, когато в „Паметник” казва:

…Что вслед Радищеву восславил я Свободу
И милосердие воспел.
(1836, публикувано посмъртно през 1841)

И тук името на образеца е назовано, а по-късните издатели добавят в коментарите, че поетът има предвид одата на Радишчев „Вольност” и „Путешествия из Петербурга в Москву”. Дали е точно така, не се чувствам компетентен да отговоря.

Пушкин въвежда и друга отпратка - Exegi monumentum - мотото от Оди (Carmin) на Хорации. („Към Мелпомена”, кн. III, ода XXX, Exegi monumentum aere perennius...) И в двата случая имаме директно отпращане към класически (канонични) според поета автори и текстове, оценени еднозначно като положителни. По един малко по софистициран начин Пушкин, от известна гледна точка, казва същото, както и Славейков след него – че се чувства близък с авторите на високите образци.

По по-различен начин постъпва по-младия му съвременник Михаил Лермонтов, когато пише:

Нет, я не Байрон, я другой,
Еще неведомый избранник,
Как он, гонимый миром странник,
Но только с русскою душой.
(1832)

Въпреки че е писано няколко години преди непубликуваното приживе на поета стихотворение на Пушкин „Паметник”, стихотворението на Лермонтов представя едно по-усложнено, вече може да се каже амбивалентно отношение към споменатия висок образец – Байрон. Лермонтов заявява не само близостта, но и различието си с английския романтик.

С течение на времето ще се появят и доста по-комплицирани разграничавания от познати образци:

Не! Аз не съм принц Хамлет, нито съм създаден за такъв;
аз съм приятелят и придружвачът, онзи, който пръв
ще се обади, за да почне действието във една-две сцени,
който съветва принца; но стои почти нечут,
щастлив, че може да помогне, и почтителен,
дребнав и политичен, и тактичен;
пълен с големи мъдрости, но малко уморителен;
понякога наистина почти комичен —
понякога почти и шут.
(Томас Стърнс Елиът, Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок. Прев. Цв. Стоянов)

No! I am not Prince Hamlet, nor was meant to be;
Am an attendant lord, one that will do
To swell a progress, start a scene or two,
Advise the prince; no doubt, an easy tool,
Deferential, glad to be of use,
Politic, cautious, and meticulous;
Full of high sentence, but a bit obtuse;
At times, indeed, almost ridiculous—
Almost, at times, the Fool.
(The Love Song of J. Alfred Prufrock by T. S. Eliot)

От известна гледна точка може да изглежда странно, но подобни открити отпратки, които обаче съобщават за ясно разграничаване от авторитетни текстове, се забелязват в българската литература относително рано. При това при автори, които в други случаи охотно се стремят да следват представителни образци. Един интересен пример представя Вазовата повест „Нора” (1907), която открито и целенасочено полемизира с Ибсен; в анкетата на Ив. Шишманов по сходен повод има разграничаване от „Анна Каренина”. В друг случай – комедията „Вестникар ли” (1900/1901) Вазов, активно полемизира с популярна по това време в България пиеса „Журналистите” на немския белетрист и драматург Густав Фрайтаг. 1

Вероятно зад подобни междутекстови връзки, които могат да бъдат определени като амбивалентни, се крият различни неща, различни послания на автора. Например,  желанието да се демонстрира познаване на високите образци и близост с тях, черпене от техния авторитет. Ще рече, авторът вижда тази връзка като престижна. Но и като опасна, защото високият образец е зареден с опасни или поне неприемливи идеи, в случая за правото на жената да напусне семейството. Интересният и важен въпрос за междутекстовите връзки на престижната творба в случая остава на заден план, но трябва да се има предвид, тъй като очевидно съществува сложна мрежа от текстове, не само литературни, в която са вплетени и „Нора”, и „Анна Каренина” и доста други текстове.

Позицията на българския автор, на този, който търси връзката с престижната творба (в случая) изглежда ясна; но опитите тази позиция да бъде назована отвеждат към различни посоки. Основателно поставени етикети като „патриархална” или „традиционна” отпращат към една координатна система. Друг тип етикети са като че биха имали повече основания – ако Вазовата „Нора” бъде определена като контрамодерна или оксиденталистка, отправната система би била друга. Една от съществените разлики при втория тип етикетиране е това, че се държи сметка за познаването на отхвърляното – патриархалният човек може просто да се придържа към някакви традиционни ценности, без да познава другите, различните; контрамодерният (оксиденталистът) очевидно ги познава. За патриархалният човек в чист вид, доколкото това въобще е възможно, междутекстовостта, поне от този тип, не би трябвало да е характерна. И обратното – изразителят на „контрамодерна”, „оксиденталистка” гледна точка познава до някаква степен (или смята, че познава) това, което открито отхвърля.

Друг тип ясни междутекстови връзки, който заслужава да се има предвид, е наименоването на персонажи от някоя творба на името на известни писатели и въобще известни културни фигури.

А. Хранова обръща внимание на факта, че в „юношеския роман [на В. Мутафчиева] „Рицарят” (1970) е закачливо разположена цяла една френска библиотека, поднесена във вида й на бегли познати на Роже де Фре: става дума за съседа Ларошфуко…, за селяните на сеньор Сент-Екзюпери, за впианчения рицар Де Мюсе, ковача Доде, барон Дюма, рицаря Декарт…” 2 Подобно наименоване на персонажи въобще не е прецедент, Дж. Уд се пита:

Аз ли съм единственият читател, чието глупаво хоби е да трупа примери за второстепенни литературни герои, случайно носещи имена на писатели? Например аптекаря Камю при Пруст и още един Камю в „Дневникът на един селския свещеник” на Бернанос, или фамилията Пинчън в „Къщата със седемте фонтона” на Хоторн, Хорас Ъпдайк в „Бабит”, зъболекарят Брехт в „Буденброкови”, Хайдегер, един от свидетелите на Трота в „Гробницата на капуцините” на Йозеф Рот, госпожа Фуко в „Разказ за старите жени” на Арнълд Бенет, отец Ларкин от „В скоби” на Дейвид Джоунс, граф Толстой във „Война и мир”, както и един мъж на име Барт в „Изповеди” на Русо, което пък ме подсеща и за онази госпожа Русо при Пруст... 3

* * *

„Опасните” връзки по условие по-трудно се долавят. Най-ясни казуси като че ли би трябвало да предлага литературата от времето на официалния социалистически реализъм. Тогава съществуват определен набор от препоръчителни образци, и друга поредица от отричани. И в двата случая заявените мотиви са идеологически; литературните мотиви за отхвърляне също получават идеологическа окраска, въпреки че тя не следва логически от декларираната идеологическа система. Имам предвид различните модернистки изразни средства, окачествявани като „упадъчни”, чужди”, „вредни” и пр., въпреки че самият социалистически реализъм има своите радикално модерни корени. Един от най-ясните примери в съветската литература е Вл. Маяковски, българските модернисти като че ли не са така склонни да се обвързван с новата идеология, която, от своя страна, само в отделни случаи (Гео Милев) е склонна да ги приеме за „свои”.

Очакваната картина от времето на т.нар. социалистически реализъм би трябвало да е следната. Официалните писатели се придържат към препоръчаните образци и въвеждат открито междутекстови връзки с тях. (Дали обаче в някои случаи не може да се допусне и амбиваленто отношение, някаква форма на ирония, насочена към високите образци?)

Друга група писатели, които са трудно допускани до публиката, би следвало от една страна да демонстрират близост с препоръчваните образци (за да могат да достигнат до публиката), а подмолно да търсят се насочват към „опасните” връзки с отхвърлените. Би трябвало да съществува и трета група, която открито демонстрира опасните си връзки и поради това официалните канали за публикуване да са затворени за нея. Реалната картината очевидно е доста по-сложна, а и се променя във времето.

Официалните писатели, които далеч не са единна категория, не се задоволяват с „престижните” връзки, а се насочват и към „опасни”, които са въведени така, че по някакъв начин да привлекат вниманието на публиката, без да дразнят цензурата. А и за да демонстрират ерудиция, уникалност и пр. Най-ясният случай са криминалните и особено шпионските романи на Б. Райнов. Отношението на автора към западните образци на жанра е несъмнено амбивалентно, той едновременно ги следва и се разграничава от тях. Струва ми се, че разграничаването не е резултат единствено на съобразяване с официалната конюнктура, то е израз и на вероятно искрено убеждение на Б. Райнов, а и на други като него, че те успяват да постигнат нещо принципно различно. При Б. Райнов „опасните връзки”, освен в текста, бяха демонстрирани и чрез неговите критически писания, обобщени в обемния му труд „Черният роман” (1970), който фактически представи на голяма част от публиката образците на жанра.

В някои случаи, особено през 60-те години на ХХ в. и по-късно, официалните автори могат да си позволят и известен безобиден флирт с „опасни” чужди образци, разбира се не с най-опасните, и това понякога е забелязвано от критиката, както от ортодоксалната, така и от по-свободомислещата. 4 Подобни не съвсем опасни връзки – „престижно опасни”, ако си послужа с ефектната формула, подхвърлена от Н. Чернокожев - могат да се потърсят и във въвеждането към паранормални явления в литературата от 70-те и 80-те години (П. Вежинов, Д. Цончев, Й. Радичков).

Открито опозиционната литература, доколкото съществуваше, например поезията, писана по затворите и лагерите, която очевидно не можеше да бъде публикувана по официалните канали, открито критикува режима, но, доколкото я познавам, практически не демонстрираше никакви опасни литературни връзки. Напротив, една част от нея всъщност доста плътно се придържа към поетиката на официалния социалистически реализъм. Например:

Затворен, гладен и пребит
лежиш в килия изтощен,
със бинтове ти цял обвит
за мъка и тегло роден.
Но чуе ли се братски зов,
тук всеки се за бой надига
и всеки е на смърт готов,
щом бунт ще трябва да се вдига.
Георги Заркин, „Марш на българските политзатворници” (1968) 5

Тук някъде би трябвало да може да се разгледа и въпроса за междутекстовите връзки при Георги Марков, от кои автори и от какви идеи той се стреми да черпи авторитет (преди и след като емигрира). От какви образци се разграничава – демонстративно, несъзнателно – т.е. какво определя като „непрестижно” и защо.

Вероятно съществуват и примери, предимно от последните десетилетия на социализма, при които има опасни връзки с известни поне по име високи образци на опозиционна литература, на първо място съветска – Александър Солженицин, Борис Пастернак… При всички случаи подобни автори през 90-те години стават канонични и връзките с тях – престижни и целенасочено демонстрирани.

Най-интересни винаги са междинните случаи. Литературата, която трудно се вписва в строгите изисквания на нормата, но все пак успява да достигне до публиката по официалните канали или поне се надява да го направи. Творчеството на Асен Христофоров предлага интересен набор от различни типове междутекстови връзки, едни от тях открито въведени в текста, други – скрити по-дълбоко в него. Картината е доста по-сложна, но в резюмиран вид може да бъде представена и така: Като престижни са въведени, особено в по-ранните му книги („Скици из Рила”, „В дебрите на Рила”, и двете от 1957) позовавания на съветски автори („Разораната целина” на М. Шолохов), дори и Ленин. Предимно в непубликувани текстове от същото време се забелязва ясно разграничаване от някои ценени високо образци на българската литература – на първо място конюнктурната поезия. Един пример от непубликувания ръкопис „Скици из Рила”:

Не, те не бяха излетници, а десетина художници, писатели и музиканти, почиващи в бившата ловна хижа на Фердинанд! В миг изчезна чарът на малката бяла пейка под еленските рога – вместо хубавицата на моето предишно видение там бе седнал някакъв поет, с молив и тетрадка в ръка. И той вероятно пишеше стихове не за отколешните придворни дами, а за космат и разгологърден ударник, с пестници като възлите на рилския клек... 6

В други текстове Христофоров държи да демонстрира ерудицията си и вмъква отпратки към авторитетни, макар и западни, ще рече, автори, които стоят някак в периферията на тогавашната ценностна йерархия – Волтер, Русо, Карлайл… С времето те стават все по-малко подозрителни и несъмнените междутекстови връзки между „Трима с магаре из Рила” (1963) и преведената по същото време от Христофоров  книга „Трима души в една лодка (без да става дума за кучето” (1964) на Джером К. Джером въобще не са опасни.

От известна гледна точка най-интересни са междутекстовите връзки на Христофоров с българската литература. Видени през опозицията опасни – престижни те предлагат интересна картина. Престижни високи образци (на първо място Ив. Вазов) са последователно и целенасочено подривани за сметка на периферни автори (Петроне – псевдоним на Владимир Г. Шишманов (1860-1941). 7

С този текст се опитвам да предложа една, очевидно непълна типология на междутекстовите връзки, която, надявам се, би могла да послужи за начало на една дискусия, която да даде допълнителни инструменти за сравнителните изследвания, а и за литературната история, доколкото подобна научна област все още съществува.

 

Бележки

1 Петров, П., Гел, К. Срещи с чуждото. Немски журналисти и български вестникари. – В: Петров, П. Гел, К., Добрева, Д., Рот, Кл., Волф, Г. Нашата Европа. Български представи за своето и чуждото 1870-1945, С.: Сиела, 2011, с. 323-352. Сборникът предлага и други интересни примери за разграничаваща междутекстовост.

2 Хранова, А. Историография и литература. За социалното конструиране на исторически понятия и Големи разкази в българската култура. XIX-XX век. Т. 1, С.: Просвета, 2011, с. 486.

3 Уд, Дж. Как действа литературата. Прев. Ем. Ничева-Карастойчева. С.: Кралица Маб, 2010, с. .

4 Вж. напр. Натев, Ат. Разгеле, tristesse. – Пулс, № 6, 1 март 1967. Благодаря на Клео Протохристова, която ми припомни този интересен епизод от литературния живот.

5 Цит. по антологията „Заключени слова”. - http://www.decommunization.org/Documents/Anthology.htm

6 Националния литературен музей, фонд „Асен Христофоров”, № а5224/88.

7 Вж. Аретов, Н. Асен Христофоров: От Лондон до Мацакурци през Белене. С.: Кралица Маб, 2011.

 

Николай Аретов
Николай Аретов
naretov@gmail.com
Институт за литература

<p>Научни интереси: Балкани, Българска литература, Културна история, Национализъм, Митология</p>