• АКСЛИТ - Академичен кръг по сравнително литературознание

Академичен кръг по сравнително литературознание

Оскар Уайлд е един от най-големите живописци с думи в световната литература. При него не става въпрос просто и само за създаване на блестящи словесни описания, а за превръщане картините в слово в самостоятелно художествено произведение – артефакт вътре в артефакта, който привлича и омагьосва читателя.

Най-често неговият интерес към изобразителното изкуство се асоциира с парадокса му от „Критикът като художник”, за изкуството, което копира природата. Остроумната му фраза за залеза като отегчителен „второстепенен Търнър”, рядко обаче бива правилно изтълкувана като причудлив израз на вярата му във всесилието на творческата природа на човека. Защото това е и поантата на естетическото му кредо. Афоризмът „Животът подражава на Изкуството далеч повече, отколкото Изкуството на живота”, е една от творческите игри на О. Уайлд. Игра, чрез която той напомня за уникалната способност на изкуството да ни накара да възприемем света по новому. Великите творци ни подаряват една нова вселена, обогатена естетически от техните художествени открития. Тъждествеността между критическия и творческия дух, според Уайлд, отразява действителната връзка между творчеството като съзидателна способност и съпътстващата го благородна непримиримост, която не се задоволява да приема действителното състояние на нещата като веднъж завинаги дадено, убеден че може да го променя и да създава нови реалности със силата на въображението. Затова фантазията се разглежда като необходим компонент и може би най-важната черта на творческата личност. Именно нейното пълно отсъствие или рудиментарност у филистера го прави антипод на художествено образования човек с богата и изтънчена душевност, олицетворяващ идеалната представа на Оскар Уайлд за човечеството. Истинската критика е за него не само интелектуално-теоретическа дейност, но и творчество в собствения смисъл на думата.

Или както казва героят му Вивиън:

Днес едва ли ще срещнеш човек с истинска култура да говори за красотата на залеза. Залезите вече са непоправимо банални. Те принадлежат към времето, когато Търнър беше последната дума на живописта. Възхищението към тях е явен признак за провинциалност. Ала въпреки това все още имат почитатели. Снощи например мисис Аръндел настоя да отида до прозореца, за да се насладя на божествения небосклон, както се изрази… И какво мислиш видях? Просто един второкласен Търнър - платно от слабия период на художника с всичките му най-фрапантни недостатъци, подсилени и подчертани. [Уайлд 1984: 2: 408]


За теоретика на изкуството О. Уайлд:

...смисълът на прекрасната творба се съдържа в душата на твореца, най-малко толкова е заключен и в душата на читателя или зрителя. Нещо повече, по-скоро съзерцателят е този, който влага в художественото произведение безброй значения и нюанси, обогатява го заради нас и го поставя в неподозирано взаимоотношение с епохата, тъй че творбата се преобразява в съществена част от нашия живот (курсивът мой - Е.Л.), превръща се в символ на нещо, за чието присъствие се молим… [Уайлд 1982: 92-93]


Ратувайки за повече спонтанност като ерупция на таланта или естетическата чувствителност в акта на художествената перцепция, както и против изкуствената и предвзета псевдоинтелектуалност, неправилно представяща се за мисловност и философичност, Лорд Пардокс третира красотата на символ на символите и сочи, че няма по-голяма дарба от способността да се открива красотата в безкрайността на възможните ѝ проявления. Това далеч не означава, че познавачът като поет по призвание - независимо дали е творец или реципиент, действа само и изключително по силата на някакъв художествен инстинкт. Като цялостна личност, той е едновременно и философ, и теоретик:

В абсолютната си цялост животът принадлежи на поета, сиреч не само на красотата, която човек вижда, но и красотата, доловима за слуха, - не само ефимерната грация на формата и преходната жизненост на колорита, но и пълният обхват на емоцията, сключеният цикъл на мисълта.” [Уайлд 1982: 94]

Втората по сила асоциация, когато се съчетават понятията „творчество на О. Уайлд” и „изобразително изкуство”, е свързана със знаковото му произведение „Портретът на Дориан Грей”, най-често интерпретиран в контекстуалността на лошия двойник. Портретът на Д. Грей бива възприеман като сенчестата страна на самия герой, който остава млад, докато художествената творба попива негативите на безпътния му живот и на платното биват пренасяни нравственото уродство и старостта. Естетът Уалд избира сложния, неправолинеен и неортодоксален път към разшифроването на артефактите. Защото знае, че изкуството е сложен и противоречив феномен, чието опознаване зависи от субекта и именно субективизма при тълкуването му е неизбежен. В предговора си към романа той изрично се спира на несъвпаданието между форма и съдържание в художественото произведение и набляга, че да се достигне до заложения от автора смисъл е трудно и опасно, защото изкуството отразява художествения опит и пристрастията на своите реципиенти. И точно затова богатството от мнения на дадено произведение свидетелства за неговата оригиналност, тъй като е породило нови мисли и обяснения:

Ония, които се стремят да проникнат под външната форма се излагат на опасност.
Ония, които тълкуват вътрешния смисъл, също се излагат на опасност.
Изкуството всъщност отразява ония, които го възприемат, а не живота. [Уайлд 1980: 18]

И като писател, и като мислител Оскар Уайлд се стреми в привидно парадоксалното да постигне максимална сила на внушение, неприемливо за традиционалистите. Яростните привърженици на натурализма и пуританизма не могат да приемат яркото му слово и въображение. Те правилно оценяват, че най-причудливите и най-авангардните положения в неговата естетическа мисъл са породени от опита за съзнателна конфронтация с официалния морал и официозната литература. Парадоксите на Уайлдовата естетика са плод на социален и художествен антиконформизъм. Тяхната насоченост е към шокиране на общественото мнение и традиционния литературен вкус. Макар че трябва изрично да подчертаем, че „блестящия Оскар” никога не е бил самоцелен новатор и експериментатор.

Моралът и любовта са едно и също, както показва той в една от най-прекрасните си приказки „Великанът егоист”. За него любовта се мисли като движеща сила на битието, а любовта към света е истинската същност на твореца Оскар Уайлд - изтъква в своята монография Х. Лахман. За големия писател любовта е разкрепостяваща духа стихия, фундамент на самия живот, и негово оправдание. В „Херцогинята от Падуа” - една от ранните му творби той пише: „От обич който съгреши, той не е грешен.” [Уайлд 1984: 2: 11] За да утвърди в пълната зрялост на своя талант любовта като даряваща и съхраняваща човешкия живот: „Само обичта може да запази живота на който и да било човек.”[Уайлд 1984: 2: 39]

Творецът, на който принадлежат тези думи, не може да бъде безнравствен, егоист, суетен, интересуващ се само от красивата видимост на явленията - такъв, какъвто искат да го видят болшинството критици на „Портретът на Дориан Грей”, невникнали в „сериозния етичен урок” [Elmann, Jonson, Bush: 65:53] съдържащ се в книгата, както пише сам авторът в писмо до Артър Флин. А в писмо до Конан Дойл той се оплаква, че поуката от романа е даже прекалено очевидна, но критиците и филистерите не я разбират или не желаят да я разберат.

Опитвали се да видят и да представят романа като оправдание на порока. Но няма по-грешно от това. Как може да има съмнение какво точно писателят е искал да внуши с притчата за Дориан Грей, когато в приказки като „Звездното дете” и „Щастливият принц” той ни е дал отговор, утвърждавайки красотата като хармония на духовното и физическото съвършенство, разглеждайки същевременно щастието като неразривно свързано с дълга да служиш на другите. И това е неговият собствен отговор, изстрадан в творческите търсения, а не измислен от недалновидни или недоброжелателни литератори и откровени врагове. Не е силна добродетелта, която не познава изкушението е недидактичния, дълбоко нравствен смисъл на произведението. Уайлд не ни го внушава пряко. Защото в тази творба той търси истината за живота, както за да я даде на другите, така и за да немери самия себе си.

В „Портрета на Дориан Грей” писателят противопоставя различни нравствени позиции, но никъде не утвърждава или не оневинява безнравственото. Неговите авантюри на мисълта са страстен спор между Изкусителя и съвестта. Романтическата тема за двойника тук се превръща в условие за самопознание. Рекапитулацията на романа е рекапитулация на самия творец. Надарен с изключителен ум, наблюдателност, огромна критичност към другите и най-вече към себе си, той греши и се издига над грешките си, страда и се пречиства чрез страданието. Това, което авторът разкрива пред онзи, който не се задоволява с текста, а търси внушението на недоизречното, е собствената му равносметка, направена от един остър, безпощаден критик на начина на живот на цялото привилегировано общество, превърнало „дендизма” в стил на съществуване. Един живот, отдаден на себе си, не води до себепознаване и себеутвърждаване. Егоизмът прави личността духовно бедна, а безделието и суетата са пътеки към порока.

В дните на най-големия си светски успех Оскар Уайлд сякаш превръща своята младост и талант в непосредствена възхвала на красотата и наслаждението. Забравяйки, че в приказките си вече е отрекъл като повърхностно съществуванието без висока цел. Интуицията или духовният ни Аз винаги знае повече. И ни предупреждава. Въпросът е, че ние, смъртните, като хора с пет сетива, дори когато имаме пробудени очи и уши за невидимото, не винаги успяваме да доловим посланията му. Под влияние на своя оксфордски преподавател Уолтър Пейтър писателят е изкушен, подобно на лорд Хенри, да проповядва естетически хедонизъм, възхваляващ щастливо изживяните мигове:

Живейте! Живейте този прекрасен живот, който се съдържа във вас. Не пропускайте нищо! Търсете все нови и нови усещания! Не се страхувайте от нищо. Нов хедонизъм - ето какво е нужно на нашето време. [Уайлд 1980: 40-41]

Описвайки човека, покварил Дориан Грей, чрез импровизациите му Уайлд разказва за собствените си завои на мисълта:

Подмяташе я във въздуха, преобръщаше я, оставяше да му се изплъзне и след това отново я подемаше; правеше я да искри с фантастични отблясъци, окриляше я с парадокси. Колкото повече развиваше мисълта си, от възхвала на безумието тя се извисяваше до философия, а философията се насищаше с младост и увлечена от вихрената музика на Наслаждението, като с обагрена от вино дреха и с венец от бръшлян се носеше в неистов танц по върховете на живота. [Уайлд 1980: 40-41]


Но любопитството към живота с неговото многообразие не може да бъде оправдание за един живот, отдаден изключително на наслади и егоистично самолюбуване, но може да бъде прекрасна цел на едно свободно хармонично човешко съществувание, осмислено чрез творчеството. Оскар Уайлд е за хедонизма, който съвсем не отрича моралните стойности. Той желае да разработи нова схема на живота, вдъхновявана от преклонение пред красотата и благороден хедонизъм възраждащ човешката сетивност, еманципирайки я от аскетично строгия викториански пуританизъм.

От позицията на това свое светоусещане Уайлд не оправдава своя герой от „Портретът на Дориан Грей”. Грей пропада, не защото е послушал „уроците” на лорд Хенри, а защото не е имал моралната сила да се противопостави на злото и да разпознава доброто. Неговата смърт показва авторът, е тържество на истината и нравствеността, без които истинската красота не може да съществува. Картината ще съхрани завинаги красотата на Дориан Грей, въплъщаваща съвършенството на неговата младост, но самият той ще плати за грозотата на своя живот. В романа Дориан Грей получава заслуженото си наказание, защото не е осъществил обещанието на собствената си младост, красота и чистота, а животът му се е превърнал в тяхно отрицание. Същевременно в алегорията с породилия и пораждащ и до днес толкова дискусии роман се съдържа и обвинението на обществото, което прави от непокварения юноша човек с опустошена душа.

Посредством езоповския език на хуления и все недоразбран „Портрет на Дориан Грей” творецът рисува картината на бъдещето общество на естетическата цивилизация, съставена от личности, които ще бъдат по душа артисти:

…мисля, че ако човек живее пълноценно, ако дава израз на всяко свое чувство и на всяка своя мисъл, ако превръща в действителност всеки свой блян… мисля, че светът би получил такъв силен стремеж към радостта, че ние бихме забравили всички болести на средновековието (мислено от автора като период на насилие над телесната природа и удоволствието от съществуването, както и като ограничаване стремежите на душата към волнодумие и саморазгръщане в светски дейност - бележката моя Е. Л.) и бихме се върнали към елинския идеал… а може би и към нещо по-великолепно и бляскаво от елинския идеал. И най-смелият от нас обаче се страхува от себе си. Самоосакатяването на дивака се е съхранило днес в трагическата отживелица, наречена самоограничение, която хвърля тъмна сянка над нашия живот.” [Уайлд 1980: 30]


Филипиките са насочени недвусмислено срещу самоограничението и призивът за освобождаване на Аза от опеката на нравствените предписания и закостенялостта на официалния морален кодекс на Викторианска Англия, определена от писателя като родина на лицемерието, без да се замисли за последствията от подобна интелектуална и художествена дързост. Епохата, в която живее, е тясна за глада му за красота, нравственост и съвършенство. Затова търси ерзаца на живота в изкуството и изобличително ще напише, че за хората на деветнайсети век, всяко столетие е подходящ за изкуство, с изключение на собствения им век. Представата за изкуството и морала на новия човек той изгражда в контраст със статуквото, нарочно търсейки антитезата между афишираната добродетелност и нравственото чувство, произтичащо от неспособност да се твори зло. Посочвайки многократно разликата между старателно демонстрираната нравственост, наметната като дреха, достигаща в крайните случаи дори до морално позьорство без капчица искреност и фактическата безнравственост, особено у висшите кръгове, Уайловият апел за издигане над моралните норми носи патоса на Ницшеанското отрицание на морала на страха.

Само свободният духом човек е нравствен по убеждение, но по принуда. Той е и естетическият субект, възприемащ като задача, не, като мисия на живота си. В човешката еволюция като исторически процес на културно формиране на Homо sapiens, показва естетът и културфилософът Уайлд, естетиката и етиката са неделими:

Подобно на естествения подбор, етиката осъществява битието. Докато естетиката идентично с половия отбор придава красота и очарование на живота, насища го с нови форми, дава му възможност да се развива, разнообразява и изменя. Когато достигнем истинската култура, която е нашата цел, ние ще постигнем мечтаното от светците съвършенство - съвършенството на онези, за които грехът е изключен, но не благодарение на аскетично отречение, а поради тяхната способност да сторят всичко, каквото пожелаят, без да наранят душата, чиято дивна божественост ще бъде в състояние да преобразява в по-висши изживявания, изтънчени впечатления и нови, действия и страсти, които за здравомислещия ще бъдат банални, за необразования - низки, а за безсрамника - позорни… [Уайлд 1982:135]

„Портретът на Дориан Грей” е тълкуван и като духовна автобиография на една от най-великите и противоречиви индивидуалности в световната литература. Разбира се, доколкото всяка творба е в някакъв смисъл автобиографична и изразява духовната опитност на създателя си, и в романа на Уайлд се откриват моменти, свързани с формирането му като „арбитър елеганциарум” и всепризнат диктатор на модата. Но той съвсем не е бездушният лорд Хенри, забавляващ се със страданията на другите и непроникващ в съкровения смисъл на Прекрасното в живота и в изкуството. Подобно на „Младия крал” или на младия Дориан Грей, човекът, който взриви отвътре викторианската естетика, е болезнено привързан към материалната красота. Неговото възхищение към сетивната прелест на битието, както и преклонението му към изкуството е преклонение по езически страстно. В младостта му търсенето на нови и непознати изживявания, както и обожаването възможностите на мига, стават самоцел. Той превръща хрумванията, а за съжаление, и понякога прищевките си, в закон. Но именно диалектическата му мисъл и вътрешното му критическо чувство го карат да не приема безкритично нито чуждите мисли, нито собствените си теоретически концепции. И в катарзиса на творчеството си става съдник на индивидуалните си заблуди. В сложните ходове на мисловните игри в романната конструкция, той е едновременно и Базил, и Дориан Грей, и лорд Хенри, като чрез словата на всеки един от тях разкрива отделни страни на истината за взаимоотношенията на красотата и морала, на етическото и естетическото.

Това са все теми, които Уайлд развива по удивителен начин в приказките си, като, може би, най-брилянтната част от творчеството му. И най-познатата. Макар, че малцина са разтълкувалите напълно скрития им етически смисъл. Те са излети сякаш отведнъж, по-точно, са като изпети на един дъх поеми в проза, съвършени като форма и абсолютно завършени - малки словесни бижута, към които нито една дума не може да бъде добавена или отнета, без да се наруши изящната им хармония. Като изключителен стилист, писателят успява така да структурира двата съдържателни пласта - повествувателния и иносказателния, и двата подхода - живописния и иронически-изобличителния, че неговите приказки да са достъпни за всички възрасти и за всички читатели. В тях той наистина е изключителен писател-живописец, рисуващ изумителни със силата на внушението си картини.

Неминуемо някои от реципиентите им ще достигнат само до първия пласт и ще се очароват единствено от красотата на картините, нарисувани със слово. В тях опиянението на естета от сетивната красота и огромната му ерудиция на познавач на историята, изкуството и скъпоценните камъни създава шедьоври. Описанието му на великолепието на произведенията на изкуството, зримият разкош на богатствата от тъкани, стилни мебели, украшения, както и на пътешествията в далечни непознати страни го правят недостижим в умението да представи само с няколко изречения преклонението пред разкоша и материалната красота. Така например в „Младият крал” цял пасаж е посветен на обстановката в стаята на владетеля, комуто предстои тържественото коронясване:

Стените бяха покрити с богати гоблени, които изобразяваха тържеството на красотата. Голям скрин, инкрустиран с ахат и лазурит, изпълваше единия ъгъл, а обратно към прозореца стоеше изкусно изработено шкафче с мозайка от стрито на прах злато и по лакираните му ивици бяха наредени няколко крехки чаши от венецианско стъкло и купа от оникс с тъмни жилки. Бледи макове бяха бродирани върху копринената покривка на леглото, сякаш паднали от уморените ръце на съня, и високите тръстики от нарязана надлъж слонова кост поддържаха кадифения балдахин, от който големи кичури щраусови пера се издигаха като бяла пяна към матовия таван от ковано сребро. Смеещ се Нарцис от зелен бронз държеше блестящо огледало над възглавието. На масата стоеше разлята аметистова ваза. [Уайлд 1:1984:170]

„Рожденият ден на инфантата” също съдържа ярки илюстрации на таланта му да живописва с думи. Всъщност цялата тъкан на произведението представлява сменящи се като в калейдоскоп платна, разкриващи испанския дворцов блясък, пищните ритуали и отделни сцени от тържеството по случай рождения ден на инфантата. С изумителна нагледност е придаден тържествения менует, изпълнен от момчетата - танцьори от черквата „Нуестра Сеньора дел Пилар”:

Момчетата носеха старовремски дворцови облекла от бяло кадифе, а чудноватите им триъгълни шапки бяха поръбени със сребро и увенчани с огромни снопове от щраусови пера и ослепителната белота на дрехите им, когато се движеха на слънце, се подчертаваше от мургавите лица и дългата черна коса. Всички бяха очаровани от тържественото величие, с което те изпълняваха сложните фигури на танца, от безпогрешно изработената грация на бавните им движения и от изпълнените с достойнство поклони, а когато свършиха играта и свалиха големите си, украсени с пера шапки пред инфантата, тя прие поклона им с голяма благосклонност и даде обет да изпрати огромна восъчна свещ за олтара на „Светата Дева на Колоната” като благодарност за удоволствието, което ѝ беше доставила. [Уайлд 1:1984:187]

Но Уайлд умее не само да разказва за студената и натруфена красота на вещите и дворцовия блясък. Като истински познавач той в същата приказка описва и прелестта на природата, оживяла под лъчите на слънцето. Не случайно малкото грозно джудженце мечтае да заведе инфантата и да танцува с нея на воля в хубавата гора, където се чувства духа на свободата и цветята са по-прекрасни от всички скъпоценности:

Тук, в двореца въздухът е спарен и тежък, а в гората вятърът духа свободно и слънцето с блуждаещи златни ръце отмества трепетни листи. Цветя има и в гората, може би не тъй разкошни, както цветята в градината, но въпреки това с по-сладък дъх: зюмбюли в ранната пролет, които с люшкаща се синевина заливат прохладни поляни и тревисти могилки; жълти иглики, които се гнездят на малки кичури около възлестите корени на дъбовете; ярки жълтурчета и сини великденчета, и перуники - морави и жълти. Има сиви реси по леските, а напръстничетата клюмат под тежестта на шарените си чашки, които привличат пчелите. Кестенът си има своите островърхи свещници от бели звезди, а глогът - своите прекрасни бели лунички. [Уайлд 1:1984:196]

Именно тази способност на естета Оскар Уайлд да се прекланя както пред създаденото от човека, така и пред вълшебствата на живата и неживата природа могат да обяснят култа му към Прекрасното. Подобно на Младия крал от едноименната приказка, той не може да се насити на онова, което носи едновременно радост на очите и душата. Преклонението му пред изтънчените предмети е равносилно на удоволствието му от преживяване чудесата на природата, създала красиви по своему и скромната маргаритка, и шибоите, и гордата роза. Това съвсем не означава, че той е бил превзет и естетстващ денди, а влюбен в красотата мъж, който би могъл да заяви подобно на Николай Рьорих: „Красота, ти си пътят, който ни отвежда към Бога!”

Самият той изповедно разказва за това свое пристрастие или дори култ към прекрасното, отъждествявайки личността на Младия крал със собственото си преклонение пред зримото очарование на битието. И двамата още от деца проявяват несдържан пиетет към примамливата хубост на форми, линии и багри. Затова е и толкова многоцветно поетичното платно на Уайлд, рисуваш картини с думи. Важното е обаче, че той възприема красотата и като катарзис, ясно долавяйки и внушавайки етическите ѝ аспекти, вярвайки, че може да се превърне в лек срещу болката, срещу страданията на битието помагайки му да живее в този свят на болка. Откликването на красотата, стаена в творби на изкуството или луксозните вещи писателят възприема като пътешествие към незнайното.

Оскар Уайлд усеща с всичките си сетива и огромната си естетическа чувствителност, че да живееш с красотата, за красотата и чрез красотата е един от пътищата за еволюцията на духа. Младият крал в популярната му приказка е неговото духовно Алтер-его. Затова творецът психологически убедително и достоверно разкрива как детето с корона проявява от най-крехка възраст своята странна

слабост към всичко красиво, на която бе предопределено да упражни толкова голямо влияние върху живота му. Онези, които го придружиха до неговите лични покои, често говориха за радостния му вик при вида на изящните одежди и богати накити, както и за едва и не стръвната наслада, с която захвърлил грубата си кожена дреха и тежкия овчи кожух. Наистина от време на време му липсваше свободата на горския живот и отегчителните дворцови церемонии, които всеки ден отнемаха толкова много време, винаги го дразнеха, но чудният дворец - „Joyeuse”, както го назоваваха и на който сега беше господар му се струваше нов свят, току що създаден за негово удоволствие, и щом можеше да избяга от заседанията на съвета или от стаята за аудиенции, изтичваше надолу по широкото стълбище с лъвове от позлатен бронз и стъпала от блестящ порфир и се залутваше от стая в стая и от коридор в коридор като човек, който се мъчи да намери в красотата лек срещу болката, съвземане от тежък недъг. [Уайлд 1:1984:168]

Естетът често е и колекционер. Така става и при младият господар, който има материалната възможност да удовлетвори всичките си желания. Желае да притежава красиви вещи, защото чрез тях сякаш се докосва до самото съвършенство. Създаденото от човешката ръка конкурира създаденото от Бога творец. Младият крал изпраща експедиции, които да му донесат екзотични и скъпи творения, за които мечтае.

Всички редки и скъпи вещества криеха голямо очарование за него и в желанието си да се сдобие с тях, беше изпратил в чужбина много търговци, едни да купят кехлибар от простите рибари на северните морета, други в Египет да търсят чудноватия зелен тюркоаз, който се намира само в гробовете на царете и за който се говори, че притежавал вълшебни свойства, трети в Персия за копринени килими и рисувани глинени съдове, четвърти в Индия за прозирен плат и оцветена слонова кост, лунни камъни и гривни от нефрит, сандалово дърво, син емайл и шалове от тънка вълна. [Уайлд 1:1984:188]

Въображението на самия Уайлд, известен като изтънчен колекционер, в продължение на години е изкушавано от светското великолепие. И, може би, е най-точно да се каже, че той притежава най-великолепната сбирка в една въображаема колекция, която намираме описана в произведенията му. Имагинерното може да притежава понякога повече очарование от действителното придобитите скъпоценности. Фантазията е най-добрият ценител и оценител на достойното за възхищение. Достатъчно е да си спомним Дориан Грей с неговата страст към скъпоценните камъни и разказите за тях с пищното изреждане обектите на естетската му пристрастеност, за да усетим страстта на писателя към красивите художествени предмети:

Това увлечение продължи доста години и всъщност - може да се каже - не го напусна никога. Той често прекарваше цели дни да реди и прережда в техните ковчежета различните скъпоценни камъни, които беше събрал: масленозелени хризоберили, които ставаха червени при светлината на лампата, цимофани със сребристи жилки, жълтеникавозелени оливини, наситенорозови или златисти като вино топази, огненоалени гранати с трепкащи в тях четирилъчни звездички, оранжеви и виолетови кристали, аметисти, рубини и сапфири. Пленяваха го червеното злато на слънчевия камък, бисерната белота на лунния камък и преливащите се като дъгата цветове на млечния опал. [Пак там]

А в приказката си „Рибарят и неговата душа” Оскар Уайлд отново живописва с думи, давайки възхитително описание на императорските съкровища в една пещера на нов Аладин:

Не можеш да повярваш колко великолепие беше тази стая. Там имаше грамадни коруби от костенурки, пълни с бисери, и големи издълбани лунни камъни, струпани накуп с червени рубини. Златото беше насипано в ковчежета от слонова кожа, а златният пясък - в кожени торби. Имаше опали и сапфири - опалите в чаши от кристал, а сапфирите от нефрит. Кръгли зелени изумруди бяха наредени по големина върху тънки блюда от слонова кост, а в единия ъгъл имаше копринени чували, едни с тюркоази, други с берили. Рогове от слонова кост бяха препълнени с лилави аметисти, а пиринчени рогове - с халцедон и сардоникс. Стълбовете бяха от кедър, бяха накичени с нанизи от жълти сапфири. Вплоски продълговати щитове имаше виненочервени гранати и зелени като трева карбункули. И всичко това е само една десета от нещата, които бяха там. [Уайлд 1:1984:222-223]

Но „блестящият Оскар”, този „арбитър елеганциарум” на лондонския елит, дори в годините на най-голямото си светско тържество, не се е задоволявал с начина на живот на празноглав и самодоволен и неоспорим диктатор на модата. Доказателство затова е прозрението в „Младият крал” за ужасяващата цена на богатството, заплатено със страданията и кръвта на хората, които създават всички земни блага. Писателят, когато съвремениците му искат да представят като самоизолирал се в кулата от слонова кост, изпитва дълбоко съчувствие към бедните и страдащите. Чрез гласа на горестния тъкач от същата приказка ще заяви, че няма разлика между господари и роби.

Нашият господар… Той е човек като мене. Всъщност между нас има само тази разлика, че той носи хубави дрехи, докато аз ходя в дрипи и докато аз съм изнемощял от глад, той страда от преяждане. [Уайлд 1:1984:171]

Хуманистът и либералният мислител Оскар Уайлд е етически максималист в приказките си. И най-истински именно в тях, разкривайки най-пълно и откровено душата си. В това е големият контраст между позата му на Лорд Парадокс и същността му на приказен бард, влюбен в красотата-добро. Обръщайки се към децата, той самият става непосредствен и искрен като дете. Защото съзнава, че езикът на детството е код на вечните ценности: добро, любов, великодушие, състрадание, душевна щедрост, кураж в изпитанията. Затова е най-правилно приказките му да бъдат наречени уроци на любовта. В тях писателят е добросърдечен и иносказателен, изненадващо нежен и лиричен, дълбок, а не спекулативно дълбокомислен. Там, където използва жилото на иронията, то е насочено към самодоволния филистер, търсещ в литературата забавление и оправдание на собствените си морални недъзи. Но може да бъде яден и яростен, когато например заклеймява самодоволната посредственост в „Забележителната ракета” или фарисейското лъжеприятелство в трагичния разказ „Преданния приятел”. За него е важно да подчертае непреходната стойност на човешката доброта в различните ѝ прояви и способността за морално прераждане. Не е страшно, човешко е да грешиш, ни внушава авторът, ако намериш в себе си сили да преодолееш недостатъците си и да превърнеш изпитанията в проверка и каляване на характера.

Една от постоянните му теми е робството на немотията. С особена острота именно в „Младият крал” хвърля обвинението срещу действителността, в която е празна трапезата на сеещите зърното. Те са роби, макар да се водят за свободни хора. И точно за тази истина той иска да отвори очите на съвременниците си:

Ние трябва да работим за да живеем, а те ни дават толкова ниски надници, че загиваме. Ние се трудим за тях по цял ден, а те трупат злато в сандъците си… Търговците ни тъпчат и щем не щем, трябва да правим каквото поискат. Свещеникът минава край нас на кон и прехвърля своята броеница и никого не го е грижа за нас. [Уайлд 1:1984:179]

Оспорвайки толкова удобната за силните на деня теза, „че от разкоша на богатите идва живота на бедните”, Уайлд се обявява против бремето на неравенството. Спирайки се на отделни случаи на човешките страдания и на различните форми на алчността, експлоатацията и жестокостта, той само с две реплики разкрива същността на социалния живот, в който от веки щастието и радостта се купуват с цената на нечии мъки и унижения.

- Не са ли братя богатите и бедните? - запита младият крал.
- Да - отговори човекът, - но името на богатия е Каин. [Уайлд 1:1984:178]

Точно, понеже е приказка, историята на младия и безкористен владетел, отказал се от блясъка и богатството заради справедливостта, има щастлив и достоен край. Той не приема да облече прескъпите кралски одеяния за церемонията по коронясването, убеден че е безнравствено да се накичи с дрехи и скъпоценности, в които е събрана мъката на гладните, уморени тъкачи, чиито семейства не си дояждат и болести морят децата им. Така, както е неморално да се закичи с рубините, добити при смъртоносни условия, или с бисерите, за които гмурците са платили с мъченическата си смърт и жалкото съществуване преди това. Но му е необходима още повече решителност и нравствена смелост, за да се пребори с предразсъдъците на тълпата, свикнала да се прекланя пред богатите като властеющи, с военните, охраняващи правата им или със свещениците, оправдаващи и узаконяващи човешкото безправие и неравенство с някаква абстрактна Божия повеля, измислена от самите тях. Те са забравили, че Спасителят се е родил в бедност и е загинал в мъки по волята на светските крале, не искащи да приемат, че се е родил Кралят на Царството на духа. Като истински благородник по дух, Оскар Уайлд вярва, че истинското величие се съдържа в делата и във възвишените мисли. Затова завършекът на приказката звучи като притча за изкушенията на властта и за призванието да служиш като върховен дълг и привилегия на истинския владетел. Той призовава помощта на чудото, за да озари божествената светлина Младият крал и той да се възправи величав, красив и недостижим в моралното си възвисяване и прозрение за нищожествеността на всичко дребнаво и земно. За социалната роля на Първия не само по власт, но и по морални задължения към поданиците му, са задължителни не дрехите, а стойността на личността. Да бъдеш крал и да бъдеш просяк е драма на живота, която има духовни, но и нравствени измерения:

През многоцветните прозорци слънцето бе огряло младия крал и слънчевите лъчи бяха изплели върху тялото му одежда от златна тъкан, която беше по-хубава от одеждата, изтъкана за негово удоволствие. Мъртвата гега беше разцъфнала и се бе покрила с лилии, които бяха по-бели от бисер. Сухата шипка бе цъфнала и се покрила с рози, които бяха по-червени от рубини… [Уайлд 1:1984:180]

В живота обаче, тази приказка би могла да има и тъжен край. Понеже духовно късогледите рядко различават духовното благородство. Заслужава специално да се отбележи, че приказните конструкции на Уайлд далеч не винаги финишират с традиционната щастлива развръзка. В тях има надежда, но и тъга, понеже злото в света е твърде много и твърде агресивно. Съвсем друг например е финалът на „Звездното дете”. Дълбоко реалистично, но и с много тъга писателят показва, че по обективни и субективни причини властта на доброто рядко е дълготрайна. Добрината сякаш не е от този свят и е трудно да оцелее във враждебната действителност, където властват бездушието, лицемерието, продажността, а обичта към ближния е само фраза. Затова

с голямо правосъдие и милост се отнасяше към всички, злият магьосник пропъди, на дърваря с жена му изпрати богати дарове, а на децата им въздаде почести. Не допускаше никой да бъде жесток към птица или звяр, а учеше на обич, нежност и милосърдие, на бедните даваше хляб, на голите даваше дрехи и в страната имаше мир и благоденствие.
И въпреки всичко не царува дълго. Толкова голяма е била мъката му и толкова жесток огънят на неговото изпитание, че само след три години умря. А тоя, който дойде след него, безсърдечен властелин. [Уайлд 1:1984:243]

В Редингския затвор към края на живота си, или по-точно, когато е принуден да загърби дендисткото си съществуване, писателят преживява морално прераждане. И е показателно, че О. Уайлд в „De profundis” и „Душата на човека при социализма” развива някои идеи, които вече е изразил достатъчно ясно и категорично в „Звездното дете” като тезата, че „животът е за богатите” или етическата постановка за красотата - благо на прошката. Сега можем да видим под друга светлина преуспяващият автор и моден диктатор, който умее да страда с чуждата мъка, и сурово, макар и с деликатната усмивка на разказвач на приказки да заклеймява самодоволните и бездушните, страда с чуждата мъка и порицава моралното равнодушие и надменността. Достатъчно е само наличието на следния малък фрагмент, за да се развенчае мита за незадълбочения светски писател ида открием лика му на убеден човеколюбец и социален критик: „…някои имат много, а други малко. Несправедливостта е разпокъсала света и нищо не е разделено по равно освен скръбта.” Тези слова пряко кореспондират с разсъжденията за „сезона на скръбта” от „De Profundis”, а разгърната тема за християнската повеля да прощаваш на враговете си свидетелствува, че Оскар Уайлд, както и „Звездното дете”, преживява Часа на своето голямо смирение, който е и среща с Божествената истина.

Литература

Уайлд, О. Избрани творби. София, 1980.
Уайлд, О. Избрани творби в три тома. София: Народна култура, 1984.
Уайлд, О. Кригикът като художник. Варна: Георги Бакалов, 1982.
Elmann, R., E. Jonson, A.Bush. Wilde and the Nineties. New Jersey, 1965.

Ерика Лазарова
Ерика Лазарова
erikalazarova@mail.bg
Институт по изкуствознание