Сряда, 31 Май 2017 00:00

Бизаризъм: най-странните от странните в модернистичната проза на Балканите

 
Оценете
(1 глас)

Bizarrism: The Strangest of the Strange in the Modernistic Prose Writings in the Balkans

Modernism is one of those phenomena to which Balkan literatures could be seen as a whole, despite or precisely because of their diversity. Anyway, individual nations forming the Southeast corner of Europe, respectively their literature, regarded as the seal of their spirituality, are yet strangers to one another even today, although being neighbours for centuries. For that reason, I think of Modernism as rather delayed than the late project of several generations of artists. The most bizarre, the strangest of the strange manifestations of Modernism are often the highest efforts of these modern artists, which I refer as Bizarrism. Hence “bizarre” turns into a sign which is loaded with substantial meanings, not fully deciphered yet.
This paper offers some outlines on the notion of the strange – the strange, as such, but also the strange in literature, as well as the strange literature; the strange as a filter, and the avant-gardist searching of the modernist prose in the Balkans through the filter of the strange. Searching for the most bizarre narratives in the Balkans should put in the spotlight several Southeast European authors (alas, most of them never translated in Bulgarian), such as the Romanians Urmuz, Horia Bonciu, Max Blecher. A comparative reading of works of the strangest of the strange Bulgarian authors, such as Chavdar Mutafov, as well as texts by Svetoslav Minkov and Konstantin Konstantinov, seems inevitable.


Ако бях Борхес (но не съм), щях да изложа накратко критическите си бележки върху една изчерпателна (макар и не много обемна) „Антология на балканския бизаризъм“, която, разбира се, не съществува, но пък щеше да включва най-странните от странните автори и произведения, които човек може да срещне из модернизмите на европейския югоизток. Тя щеше да започва със следния силогизъм: „Бизаризъм е обратното на бизаризъм“. Перифразирайки Адорно, който говори за новото и за неизменното (Адорно 2002: 390), категорията на странното като абстрактно отрицание на категорията на нормативното съвпада с нея: нейната инвариантност е нейна слабост. Странната същност или пък същностната странност, ако щете, остава неизменна величина или става норма. Затова бизаризъм е обратното на бизаризъм. Това напомня за думите на Бодлер, с които в средата на XIX век, както казват, започва странния път на модернизма, че художникът на съвременния живот трябва да умее да извлича вечното от преходното (Бодлер 1978: 520), сиреч да достигне до неговия инвариант.

Бизаризъм е термин, който може да бъде дразнещ, но пък това му отива. Подсказа ми го едно миниатюрно издание от около 40-50 страници, озаглавено „Pagini bizare“ (Urmuz 2004), което на румънски ще рече „чудати“ или „странни страници“. Вътре са всички публикувани някога произведения на може би най-странния от странните автори в модернистичната проза на Балканите – румънецът Урмуз. И все пак, терминът не е мой. В края на 90-те години на миналия век в Австралия, под името „Бизаризъм“ (“Bizarrism“) излиза една „зийн“ (или „самиздат“) поредица, списвана от няколко независими автори, която представя биографиите на доказани чудаци от цял свят. По някакъв странен начин това се вписва в темата.

Още нещо свързва бизаризма, както го разбирам тук, с европейския югоизток. Изследователи на т. нар. „бизаро“ литература (понятие, по-близко до съвременната фантастика, за което се говори от близо десетина години – след първото издание на “The Magazine of Bizarro Fiction” през 2009), като американския писател Том Брадли например, проследяват духовните корени на въпросния жанр назад във времето, чак до римския поет Овидий (43 пр. Хр. – 17 сл. Хр.) с неговите „Метаморфози“ и особено „Писма от Понта“ (Bradley 2008), писани в изгнание на добруджанския морски бряг – там, където, по думите му, „виното не се налива, а се поднася на късове“ (Батаклиев 1974). Без угризения тук мога да добавя и родения в Мала Азия през ІІ век античен гръцки писател Лукиан от Самосата (120 – 192) с неговия роман „Истинска история“, в когото все по-често разпознават първия научнофантастичен роман. По някакъв странен начин това също се вписва в темата.

Отделните нации, които формират европейския югоизток, респективно техните литератури, разглеждани като „печат на духовността“, остават непознати помежду си дори днес, въпреки че са съседи в продължение на векове. Това е една от причините да мисля за модернизма не толкова като за погребан и разложен, колкото за неизговорен и отложен проект на няколко поколения творци. Започнали сме да сричаме модернизма заедно и само заедно можем да го изговорим докрай. Неизговореният модернизъм не може да бъде истински унаследен. Това е в сила и за модернистичния наратив, а както подозирам, и за самата модерност. Често авангардните търсения, най-странните прояви на модернизма в балканските литератури, представляват и техните най-висши усилия. Те са онова, което тук наричам бизаризъм. Така бизаризмът се превръща в знак, натоварен със смисли, останали неразчетени. Бизаризмът е в процес. Бизаризмът е процес.

Урмуз (1883–1923) е любимото закъсняло откритие на румънския авангард. Неговите произведения, станали истински известни едва след смъртта му, го поставят – поне според една вече преобладаваща част от критиката – сред бащите на румънския, балканския, и дори на европейския авангард, сред предшествениците на литературата на абсурда, наред с Кафка и Жари. Той започва да записва и редактира първите фрагменти от историите в бъдещия сборник „Странни страници“ някъде около 1907 г. – много преди те да бъдат публикувани. Пише за развлечение на близките и на приятелите си. Чак през 1922 г., цели петнайсет години по-късно, Тудор Аргези, един от най-големите модерни поети и публицисти на Румъния и по това време редактор на престижния литературен вестник “Cugetul românesc” („Румънска мисъл“), успява да убеди Урмуз да издаде няколко от своите истории. Година по-късно, изненадващо и необяснимо, едва на 40, той се самоубива. И все пак неговото влияние върху румънския авангард е значително. Неговите „Странни страници“ (заглавие, под което излизат съчиненията му по-късно, но поставено от него самия преди това) и биографията му, пълна с неизвестни, стават причина за посмъртната му слава и отприщват дълбокото възхищение на румънския авангард към Урмуз. Всичко, което остава след него са десетина странни текста, предимно в проза, с още по-странни заглавия.

Заслужава да се отбележи фактът, че като по-млад, в гимназията, Урмуз бил ексцентричен пакостник и саботьор, който по-късно опитал да стане лекар, но по думите му „не се спогодил с труповете“ (Ciprian 1958: 73) в медицинското училище и затова станал юрист и висш съдебен чиновник. След участието си в Балканската, а след това и в Първата световна война, водел изключително аскетичен и изолиран начин на живот, с дълги нощни разходки. Описват го като „катастрофално самотен” и страдащ от безсъние клиент на букурещките бордеи (Sandqvist 2006: 237) – меломан, който си останал неосъществен музикант; мечтател по далечни земи, който така и не успял да попътува.

До ден днешен в Румъния продължават споровете дали Урмуз действително е предшественик на авангарда, предвкусил бунта, или е радикален консерватор, чиято страст против баналното прикрива фундаментален конвенционализъм – своего рода консервативен еретик, който не цели толкова „да изрита човешката природа в слабините“ (Cernat 2007: 342; Ciprian 1958: 82), колкото да си направи шега със самите авангардни тенденции; дали става дума за „блестяща тератология на интелекта“ (Boz 2003: 46) от страна на гениален писател, „един от най-жестоките автори“ (Gheorghe 2009), както го нарича Йонеско, или за „прости умишлени елюкубрации, без никакъв по-възвишен смисъл“ (Manolescu 2004: 519) от страна на остроумен аматьор и обикновен шут, каквото е мнението на мнозинството изтъкнати литературни критици от периода (Cernat 2007: 353); дали творчеството му, със смущаващата дехуманизация на фикционалните герои и техния свят, може да бъде класифицирано като литература, антилитература, или дори метафикция; дали прозата му е построена върху езотерични пластове, заредени с митопоетичен подтекст, който превръща „Странни страници“ в цикъл от нови вълшебни приказки и дори фантастични разкази или пък ги отпраща към сюрреализма от 30-те години, към съня, подсъзнателното, анормалната психология, психозата и деменцията, към алюзии, които потъват в автоеротизъм, инцест, бисексуалност или парафилия. Накратко – „Странни страници“, заедно с техния автор, представляват същински бизаризъм – неговата парадигма.

При Урмуз всичко е двойствено. Усещането за правилна форма, в която е вложено странно значение, се появява още с първите редове на всяка от историите в „Странни страници“. Пародията произтича от два механизма, които са в непрекъснато взаимодействие: от една страна подигравка с езиковите клишета и от друга – спекулиране с двусмислието на думите (Manolescu 2004: 520). На места буквалното значение на думите функционира като механизъм, който задвижва сюжета и изгражда пародията и гротеската. Това например се случва в миниатюрния роман на Урмуз „Фуксиада“. По подобен начин се задейства и пародията в „Сърцето в картонената кутия“ от Константин Константинов и Светослав Минков. Шеговитият характер на историята за псевдопоета с оксиморонен псевдоним донякъде е резултат от оригиналното функциониране на текста, който сам произвежда съдържание и напомня на езиково-литературно Perpetuum mobile. При Урмуз усещането за абсурд най-често е предизвикано тъкмо от начина, по който се използва буквалното, а буквалното при него е в служба на визията за един нов и напълно овеществен свят. По подобен начин функционира и пластичното словесно стилизиране в „Марионетки“ и особено в „Дилетант“ на Чавдар Мутафов с оживяването на вещното и овеществяването на духовното, с пластичните образи на психични състояния. Неговият „декоративен роман“ е подобен прочит на реалността, в който тя е във висша степен овеществена.

Никак не е трудно да свържем механоморфния или зооморфния човек на Урмуз с цяло направление румънски, балкански и европейски авангардисти, с експресионистичните марионетки, с Дилетанта и Дамата на Мутафов, затворени в „коравото нищо“ от „вкаменено тесто“ и „мукава“ (Мутафов 1992), както и с псевдопоета на Константинов и Минков, с техния малък гротесков театър в картонената кутия, с цялата пластика от времето на дадаизма или сюрреализма, с онзи все по-сурогатен свят на баналното. Героите на румънеца Урмуз поразително напомнят персонажите от картините на Пикабия, Дюшан, Ернст, Браунер, Миро, Дали, Пикасо и пр. А нашите герои – Валериан Пламенов и Дилетанта – са като излезли от картини на Магрит, с неговия изчистен, често ярък и реалистичен рисунък, който обаче приема метафоричното буквално.

На Балканите десетилетията между световните войни изобилстват от интересни сюжети. Освен всичко останало, 30-те години на XX век литературните среди в Румъния са разтърсени от скандали, арести и съдебни процеси за сквернословие. Тъкмо по това време някои традиционалистично и крайно дясно настроени среди от интелектуалния и политическия елит надават вой срещу много имена на модерни румънски автори, както утвърдени, така и никому неизвестни, някои по-странни, други – не толкова, но неизменно озовали се по някакъв начин в позицията на девианти спрямо социалните норми. Едно от тях е името на Хория Бончиу (1893–1950). След появата на първия му роман „Багаж…“ (“Bagaj”, 1934) определени медийни среди изграждат неговия образ на един от най-неприличните модерни румънски автори. Полемиката е предизвикана от Николае Йорга (критикът, историкът, политикът, пазителят на старите културни традиции) на страниците на неговото списание “Neamul Românesc” („Румънска нация”), където Бончиу е поставен като „неприличен автор № 1“ в списъка с „порнографи“ (Grigurcu 2007), наред с някои христоматийни днес писатели модернисти, като споменатия по-горе Тудор Аргези и дори Мирча Елиаде (който едва ли има нужда от представяне).

Бончиу е от еврейски произход, писател, поет, журналист и преводач. Освен това – комарджия, пияница, но и известен винар от района на Яш, който снабдява местната бохема с добро и достъпно вино. Публикуваният в началото на 30-те години „Багаж…“ (известен още като „Странният двойствен живот на един човек на четири крака“ или „Изповедта на един човек на четири крака“), придружен от възторжено въведение от доайена на модернистите тогава Тудор Аргези и илюстриран с фриволни репродукции на австрийския експресионист Егон Шиле, трайно бележат Бончиу като ексцентричен автор. Представяйки „Багаж…“, Аргези пише: „из този бардак от сурови краски, с обилие от позлатени паяжини, втрити в тях, неговата гъсто напоена четка рисува фреската на нашата душевна лудница“ (Crohmălniceanu 1972: 504; Glăvan 2006: 263). Самият Антон Холбан, едно от големите имена сред модерните романисти, оценява високо „Багаж…“ и първи споменава Бончиу, както и Макс Блехер, един още по-горчив представител на същото това поколение творци и странни птици, редом с Луи-Фердинан Селин и неговото „Пътешествие до края на нощта“ (Glăvan 2006: 266). Апропо, няколко години по-късно, на погребението на същия този Антон Холбан, Бончиу привлича вниманието към себе си, сядайки в ковчега, в знак на протест срещу привилегиите на духовенството, допълвайки по този начин образа си на саботьор и ексцентричен социален наблюдател (Călinescu 1986: 901).

Описван е всякак – като едновременно „парадоксален, демодиран и ексцентричен“ (Lovinescu 1989: 223-224); като „самотен мечтател, ужасѐн от света, подобно на бебе, сънувало кошмар“ (Vasilache 2005). Текстовете му са определяни като „хибридни“ и „гранични“, комбиниращи „експресионистична гротеска“ с „авангардни щрихи“ и „сюрреалистична чувствителност“ (Glăvan 2006: 261). Накратко – текстовете на Хория Бончиу са еклектични и странни. Той – също. Същински бизаризъм.

Извън модернистичните кръгове, румънските критици по това време като цяло не са заинтригувани от „Багаж…“, или пък въобще не подозират за неговото съществуване. Въпреки това Бончиу продължава да пише и няколко години по-късно, през 1936 г. излиза вторият му, не много по-голям и не по-малко скандален роман, „Пансионът на г-жа Пиперсберг“. Той е разделен на три части, чиито заглавия вече създават усещане за провокативното им съдържание: „Книга за плътта“, „Книга за виното“ и „Книга за душата“. Ето как започва „Книга за плътта“: „Трябва на всяка цена да ви разкажа до най-малките подробности какво се случи в брачното ни ложе, на което се бяхме проснали като на операционна маса“, намеси се сърдито Фердинанд Синидис“ (Bonciu 1984: 139). Сякаш четем „Песните на Малдорор“ на Изидор Дюкас – граф дьо Лотреамон, преоткритият от сюрреалистите поет от XIX век, който нашепва прословутото „красиво като случайната среща между шевна машина и чадър върху хирургическа маса“.

Предизвикателството дава резултат и впоследствие Бончиу лежи в затвора във Вакарещ, където се намират и младите авангардисти от кръга около списание “Alge” („Водорасли“), имали неблагоразумието да осквернят образа на Николае Йорга със своите самиздат списания, носещи „мръсни“ имена. Същата 1937 г. дори Мирча Елиаде попада под ударите на цензурата заради романа си „Госпожица Кристина“, въпреки симпатиите си към крайно дясното политическо пространство. Събитията напомнят за друг румънски модернист-чудак – Панаит Истрати – и за неговите проблеми с общественото мнение и цензурата след излизането на романа „Кира Киралина“ (1924), както и тези на един български писател – Борис Шивачев, авторът на „Изобретателят“ (1933), който пък често е сравняван с Истрати.

Иронично, в текстовете на Бончиу сексуалната функция винаги е инструмент на освобождаването, на бягството от екзистенциалното отчаяние (Crohmălniceanu 1972: 501; Glăvan 2006: 272-274). Отвъд скандала и неговия политически контекст, грубото за времето си нарушаване на благоприличието, престъпването отвъд общоприетата сексуалност в разработването на литературните теми при Бончиу, бива критикувано, особено от наложилите се литератори. Дори за онези, които харесват нещата му обаче, той страда от литературен „приапизъм“ (сиреч „сластолюбие“), многословие и сантиментализъм (Călinescu 1986: 900); упрекват го още в „крещяща безвкусица“, в поощряване на „обсесивен“ еротизъм (Irimescu 2010: 49-51) и пр. трансгресивности.

От разстоянието на времето, атаката срещу Бончиу и някои от останалите, последвали съдбата му, представлява зле прикрит политизиран дневен ред на епохата, който се свежда до „традиционалистични ксенофобски обвинения в евреизирана антинационална порнография“ (Cernat 2006), накратко – мрачна амалгама от антисемитизъм и антимодернизъм. В края на краищата „не съществуват нравствени или безнравствени книги. Книгите са добре написани или зле написани. Това е всичко“. Казал го е Оскар Уайлд в предговора си към „Портретът на Дориан Грей“, а той обикновено е прав.

Дискусията около престъпващата или престъпната литература предхожда тези събития и продължава до ден днешен, като в нея участва цяло съзвездие автори, включително Батай, Лорънс, Милър, Бъроуз и Селби Младши, всеки от които във времето сам представлява обект на преследване и процеси за сквернословие. В позиция на девианти спрямо нормите са се оказвали още Бокачо, Чосър, Милтън, Дефо, Волтер, Балзак, Флобер, Карол, Уайлд, Джойс, Хъксли, Пастернак, Набоков, Стайнбек, Оруел, Гинзбърг… Но също и Димитър Димов, Георги Марков и Радой Ралин. Исмаил Кадаре също. Казандзакис също… Подобен каталог би бил твърде изтощителен, дори невъзможен. Ние всъщност рядко си даваме сметка колко много съществени книги и техните автори са били обект на преследване и забрана в най-различни времена, географски ширини, при най-различни обстоятелства и по всякакви причини, които обаче се свеждат до едно – девиация, престъпване на нормите. Тук понятията за девиация и бизаризъм се докосват.

Девиацията е бизаризъм и бизаризмът е девиация. Девиацията е несъобразяване с нормите, приети от мнозинството в дадено общество. И все пак, девиантното поведение сред децата например не е нещо неочаквано. Сред голяма част от модернистите – също. Разликата е, че като цяло децата постепенно започват да се съобразяват с нормите, по силата на това, което са, а най-странните от странните автори и произведения, които човек може да срещне из модернизмите на европейския югоизток, все повече ги престъпват… по силата на това, което са.
„Антология на балканския бизаризъм“, разбира се, не съществува. Бизаризмът е копнежът по бизаризма, а не той самият. От това вероятно боледува всеки бизаризъм.

Бизаризъм е обратното на бизаризъм.

 

Цитирана литература

Адорно 2002: Адорно, Т. Естетическа теория, С.: АГАТА-А, Издателска група, 2002, с. 390.
Бодлер 1978: Бодлер, Ш. Художник на съвременния живот. – В: Естетически и критически есета, С.: Наука и изкуство, 1978, с. 520.
Батаклиев 1974: Батаклиев, Г. Предговор – В: Овидий, „Метаморфози“. София: 2012, Моята библиотека <https://chitanka.info/text/25029-predgovor>.
Константинов, Минков 1986: Константинов, Константин, Светослав Минков. Сърцето в картонената кутия. Роман-гротеска в седем невероятни приключения. Варна: Книгоиздателство „Георги Бакалов“, 1986.
Мутафов 1992: Мутафов, Ч. ДИЛЕТАНТ или Градината с манекени. София: Издателство „Хемус“ ООД, 1992.

Bonciu 1984: Bonciu, H. Bagaj… Strania dubla existenţă a unui om în patru labe. – In: Pensiunea doamnei Pipesberg, Editura “Dacia”, Cluj-Napoca, 1984.
Boz 2003: Boz, L. Critics about Urmuz. – In: Plural Magazine, Nr. 19/2003, p. 46.
Bradley 2008: Bradley, T. Review. – In: The Dream People, Issue 29, 2008, <http://www.dharlanwilson.com/dreampeople/issue29/reviewpiecemealjune.html>.
Călinescu 1986: Călinescu, G. Istoria literaturii române de la origini pînă în prezent, Editura Minerva, Bucureşti, 1986, p. 900-901.
Cernat 2006: Cernat, P. Blasfemia și drepturile artei. – In: Dilema Veche, Nr. 119, May, 2006.
Cernat 2007: Cernat, P. Avangarda românească şi complexul periferiei: primul val. Cartea Românească, Bucureşti, 2007, p. 340, 342, 353.
Ciprian 1958: Ciprian, G. Mascărici şi mîzgălici. Amintiri. Editura de stat pentru literatura și artă, Bucureşti, 1958, p. 73, 82.
Crohmălniceanu 1972: Crohmălniceanu, O. Literatura română între cele două războaie mondiale, Vol. I, Editura Minerva, Bucureşti, 1972.
Gheorghe 2009: Gheorghe, C. Trăim într-o lume urmuziană. – In: Observator Cultural, Nr. 469, April 2009, p. 209.
Glăvan 2006: Glăvan, G. H. Bonciu – Dincolo de expressionism. – In: The West University of Timișoara Anale. Seria Științe Filologice. XLIV, 2006, p. 261-276.
Grigurcu 2007: Grigurcu, G. Despre pornografie (II) – România Literară, Nr. 3/2007.
Irimescu, A. Horia Bonciu: osânditul din limbul canonului literar. – In: Dacia Literară, Nr. 6/2010.
Lovinescu 1989: Lovinescu, E. Istoria literaturii române contemporane, Editura “Minerva”, Bucureşti, 1989, p. 223-224.
Manolescu 2004: Manolescu, N. Arca lui Noe. Eseu despre romanul românesc. Editura “Gramar”, Bucureşti, 2004, p. 519, 520, 533.
Sandqvist 2006: Sandqvist, T. Dada East. The Romanians of Cabaret Voltaire. “MIT Press”, Cambridge, Massachusetts & London, 2006, p. 221, 237.
Urmuz 2004: Urmuz. Pagini bizarre. Editura “Gramar”, Bucureşti, 2004.
Urmuz 2012: Urmuz. Schiţe şi nuvele aproape... futuriste / Urmuz. Ion Pop (ed.). “Biblioteca Bucureştilor”, Bucureşti, 2012, p. 118, 120.
Vasilache, S. Kinderscenen. – In: România Literară, Nr. 17/2005.

Прочетена 96 пъти Последно променена в Сряда, 31 Май 2017 07:21