Вторник, 30 Май 2017 00:00

Болката и над болката: трагедията на Първата световна война през очите на украинците

  Надия Бойко
Оценете
(0 гласа)

The pain and over the pain: The tragedy of the First World War through the eyes of the Ukrainians

The war is always a powerful destructive factor, that affects the socio-economic situation of warring nations, but even deeper and lasting effects of the psychology of society and especially of the individual. In the period of World War I in Ukrainian literature, as well as in The European literature, Expressionism prevailed with its concepts of „naked feeling“, „the beauty of pain“. The Ukrainian problem in this period is dominated by the following: the person in the border situation and the binary related position „life-death“, „honor-betrayal“, „love-infidelity“. Some of the most important aspects of World War I consequences are military devastation, death absolution, physical and moral suffering. In the article, the works of the Ukrainian writers are detailed: V.Stefanyk, M.Cheremshina, O.Turianskiy, in which the psychological distortion midst in the civilian population, as well in the soldiers of both warring sides.

Войната винаги е мощен деструктивен фактор, който засяга социално-икономическото състояние на воюващите страни, но и още по-дълбоко и с продължаващо действие - психологията на обществото и особено на отделния човек. В периода на Първата световна война в украинската литература, както и в европейските литератури преобладава експресионизмът с неговите концепти за „оголено чувство“ и „красотата на болка“. В украинската проза в този период доминира следният проблем: човекът в крайна ситуация, и свързаните с нея бинарни опозиции „живот – смърт“, „чест – предателство“, „любов – изневяра“. Едни от най-важните аспекти на проблематика на творбите за Първата световна война стават: военното опустошение, смъртта, физическото и морално страдание. В статията детайлно се разглеждат творбите на украинските писатели: В. Стефаник, М. Черемшина, О. Турянский, в които е зафиксирано психологическото изкривяване всред мирното население, както и на войниците и от двете враждуващи страни.

Краят на ХІХ век се характеризира с особено състояние на обществото и културата: чувството на обществено разочарование и отчаяние, очакването на глобални катаклизми и катастрофи, свързано с неизбежността от Първата световна война (като ясните сигнали са „местни“, локални военни конфликти и собствено Френско-пруската война 1870-1871 г. и др.), битката за преразпределение на света, неоколониалните стремежи, които са подхранвани с идеите на социалния дарвинизъм и „бял месианизъм“. „Всички богове умряха“ − е твърдил Ф. Ницше, а тогава всичко е позволено. С няколко думи такава е била социалната и психологическа атмосфера в Европа преди избухването на Голямата война. Още по-трагична е била ситуацията в тогавашна Украйна, разделена между две враждуващи империи, а с началото на войната украинците са били мобилизирани и в двете враждуващи армии и на тях се е налагало да воюват помежду си. Голямата част от патриотично настроените украинци в Западна Украйна, които не са били мобилизирани в австрийската армия, създали доброволчески легион „Украинските сичеви стрилци“. Техния стремеж е бил продиктуван от очакването и надеждата, че във възможно най-близко бъдеще в резултат на войната ще се появи възможност за обединение на Украйна и създаване на държавна автономия. През 1914-1916 години Буковина и Галичина са били театър на бойните действия на окопната война. Западноукраинските писатели − К. Гриневичева, О. Кобилянска, В. Стефаник, О. Турянский, М. Черемшина, М. Яцкив – лично усетили влиянието на войната. Те са били свидетели не само на катастрофата на човечеството в начало на ХХ век, а някои от тях, като В. Стефаник, е бил обвинен в руски шпионаж и по чиста случайност не е бил разстрелян; К. Гриневичева е била интернирана в бежански лагер, а О. Турянский е бил непосредствен участник в сраженията и е преживял тежки изпитания в сръбски плен. В предисловието към повестта си „Поза межами болю“ („Болката и над нея“) О. Турянски така е описал трагедията на цялото свое поколение:

Я й мої товариші впали жертвою жахливого злочину. Це був злочин, якого люди і природа допустилися на нас і який і нас приневолив стати злочинцями супроти духа людства. І судилося нам пройти за життя пекло, яке кинуло нас поза межі людського болю — у крашу божевілля і смерті.
(Аз и моите приятели станахме жертви на ужасно престъпление. Такова престъпление, което хората и природата разрешиха, и което ни застави да станем престъпници против духа на човечеството. Бяхме обречени на истински ад, който ни захвърли отвъд границите на човешката болка – в страната на безумието и смъртта.) (Турянський 1989: 42).

Западноукраинските писателите не са се съсредоточавали върху изобразяване на баталните действия по време на Първата световна война, а предимно върху преживяванията, каквито изпитва всяко човешко същество, независимо от възрастта и социалния си статус. Апокалиптичната действителност на Първата световна война е прекъснала 12-годишното творческо мълчание на Васил Стефаник (1871-1936) и през 1916-1918 години са се появили редица негови експресионистични новели: „Дитяча пригода“ („Детско приключение“), „Марія“ („Мария“), „Сини“ („Синове“), „Гріх“ („Грях“) и др., обединени в сборника „Земля“ („Земя) (1926). Жанрът новела с нейната динамична и монтажна структура, съчетана с естетиката на експресионизма, е давала възможност на автора да възпроизведе психологията на човека в гранична ситуация. Бойните действия, разрушени и опустошени села и градове, грабежи, насилие, както и периодичната смяна на колониалната власт в Буковина и Галичина са породили всекидневната физическа и душевна болка, деморализацията, дълбоката дезориентация, вследствие на което са е размило опозицията „свой – чужд“. Именно тези проблеми са в центъра на вниманието в експресионистичната новела „Мария“ на В. Стефаник. Тя заема особено място както в творческото наследство на автора, така и в украинската литература: тя преминава дългия път на „потискането“ през незадълбочени и едностранни интерпретации, защото поради своята проблематика и особено поради акцента върху легиона на „Украинските сичови стрелци“ е била много неудобна за критика. За Стефаник-експресионистът е било важно да материализира човешката болка чрез думите, да я разкрие, а не да я описва. Той е успял да покаже мащабите на братоубийствената война, унищожаването на украинската нация, стремежът на младото поколение на украинците за обединение. Композицията на новелата на В. Стефаник напомня „новела в новелата“, в която са обединени две различни времеви перспективи: спомените за щастливото минало на Мария (работа, собствена земя с любим съпруг, раждане на деца, гордостта за техните високи успехи в учението) и трагичното сегашно (разграбена и разрушена къща; някъде скрити дъщери, за да не бъдат изнасилени; неизвестна съдба на синовете, които са тръгнали на война; а най-малкият е екстрадиран в Сибир; сигурната смърт на мъжа ѝ).

Както е известно, войната напълно обезценява материалните неща, мирният живот изглежда като приказка, а човек усеща безсмислието на съществуването и изпада в самоизолация. По този начин В. Стефаник е започнал своята новела „Мария“ – главната героиня Мария пази разграбената си къща, динамиката на телодвижението ѝ е нулева, тя е потисната, занимават я мисли за тежката съдба на жените. А звуците на бойните оръжия я карат да се спомни приказния мирен живот. Не е случайно и заглавието на новелата, а и името на главната героиня – Мария. В украинската литература образът на Мария традиционно е триединен: майка, любовта към която прераства в дълбоко поклонение към Богородица, която се почита като защитница на украинците, и Мария като символ на многострадащата майка-Украйна. Образът на Мария в новелата на В. Стефаник е символ не само на дълбоката майчина обич, но и на тежки, като и на библейската Мария, изпитания и страдания за своите деца. Но на Мария се налага и още едно задължение – сбогуване и погребване на чужди и свои деца. Като селянка тя вижда своето щастие в работата, в грижи за децата си, нищо не разбира от политика, но има голямо доверие към синовете си и тяхната просветителка дейност и кауза за обединение на украинците, и дори повече − стоически възприема тяхното решение да се включат в украинския доброволческия легион:

Лагодила їх цілу ніч у дорогу, затикала кулаками рот, аби їх не побудити. А як почало світати, на зорях, як побачила їх, що сплять супокійне, то й сама заспокоїлася... — в той час посивіла.
(Цялата нощ ги приготвя за път, закриваше устата с ръка, за да не ги събуди. С утринната заря, като видя, че те спят спокойно, и сама се успокои... – и в това време побеля.) (Стефаник 1958: 181).

Не само Мария, но и другите майки също дават най-ценното от себе си, и В. Стефаник много точно материализира дълбочината на тяхната болка:

Попід мурами мами держали серця в долонях і дули на них, аби не боліли.
(До стените майките държаха в ръцете си сърцата и духаха, за да не ги боли.) (Стефаник 1958: 181).

От началото на бойните действия Мария осъзнава какви страдания може да донесе царска Русия, защото не за първи път тя лично изтърпява унижения и побои, и когато болката отминава, тя упреква руските войници:

Тепер сніг прикрив дорогу, але коли б не він, то ви би виділи, що всіми дорогами, по всему селі розкинені наші книги з читалень. То, що бідний нарід встарав собі на науку для дітей, все то пішло під кінцькі копита.
(Сега пътят е заснежен, но ако не беше снегът, тогава щеше да видите, че по всички улици на село са разхвърляни нашите книги от читалнята. Тези, които самите бедни хора събираха за науката за децата си, това всичко е хвърлено под конските копита.) (Стефаник 1958: 183).

Колко и да е голяма майчината ѝ болка, Мария преди всичко е истинската Майка и, въпреки упреците си, не може да не даде на гладните руски войници хляб и вода, и като библейската Мария тя прощава на евентуалните убийци на синовете си. Разбирането, че всъщност те са левобрежните украинци, „които обичаха“ нейните синове, стоплянето и нормалната комуникация ще дойдат по-късно и то благодарение на портрета на Тарас Шевченко, и чак след това Мария им дава всичко, каквото има, и по този символичен начин продължава обединителната кауза на синовете си.
В новелите на В. Стефаник тежката съдба на западноукраински селяни се асоциира с каменен кръст, но въпреки това всеки от героите демонстрира мъжество да живее, не прави изключение и Мария със своята истинска селска аристократичност на духа.

Още една забележителна черта на новелистиката на В. Стефаник преди и след войната е разглеждането на естетиката на смъртта през възприятието на децата, като имаме предвид преди всичко довоенната новела „Новина“ („Новини“). В антимилитаристката новела „Детско приключение“ майката загива пред очите на децата си. Момченцето Василко, който е малко по-голям от сестра си Настя, в първите мигове дори се радва, че най-накрая е получил власт над сестра си, но в следващия момент той осъзнава своята голяма отговорност:

Я би тебе міг добре набити тепер, але ти вже сирота.
(Аз бих могъл сега добре да те напляскам, но ти вече си сираче.) (Стефаник 2012: 170).

Малко по-късно той пак повтаря заплахата си, но вече е твърдо усеща не властта над малката Настя, а неговата безпомощност пред гладната му сестричка:

Наст е, бігме, буду бити, що я тобі дам їсти?
(Настя, заклевам се, ще ядеш бой. Какво да ти дам за ядене?) (Стефаник 2010: 171).

Всъщност смъртта не ги плаши, тя е станала неделима част от техния живот. Момченцето дори с възхищение наблюдава прелитането на трасиращите куршуми и казва на сестра си:

Видиш, яка файна війна.
(Виж колко е красива войната.) (Стефаник 2012: 171).

В новелата „Пістунка“ („Бавачка“) В. Стефаник своеобразно разкрива проблема на изнасилването и изневярата по време на войната. Момиченцето Парася предлага на своите приятели да играят на погребение. „Мъртвец“ ще бъде най-малкият ѝ брат, който е незаконно роден и е заплашен със смърт от бащата, върнал се от война. Децата, свикнали със смъртта, обсъждат лесно ли е да убиеш дете и по какъв начин. И след погребението започват да го оплакват на висок глас. Само момченцето Максимко не разбира абсурдността на ситуацията:

Це така дитина, як кожда, а твій тато якийсь дурний.
(Това дете е като всяко друго, а твоят баща е ненормален.) (Стефаник 2012: 172).

Цикълът на новелите на Марко Черемшина (1874-1927), в които се описват събитията от Първата световна война, композиционно могат да се считат за новелистична повест с една сюжетна линия и общи персонажи. Тази повест отразява общият авторски замисъл, но също така всяка от осемте новели представлява отделна завършена творба. Новелите съхраняват хронологическият принцип на събитията. Първата от тях „Село загибає“ („Селото страда“) (1922) е безсюжетна, описва подготовката за евакуацията на мирното население, проблемът война − човек се разглежда през минорно-трагичните картини на войната, която все още е там далече, но неизбежно приближава. Чак в новелата „Перші стріли“ („Първите изстрели“) (1922) се завързва конфликт, който постепенно се развива в другите новели от този цикъл („село поступово звикало до війни, як до хомута“ („селото постепенно свиква с войната като с хомот“) (Черемшина 1987: 95). Развръзката настъпва чак в последната новела „Загиналото село“ (1922), която представя апокалиптична картина на село в художествените детайли на голяма къща, превърната в лазарет, в която властва една баба: „Вже нема села, лиш цвинтар“ („Селото вече няма, има само гробище“) (Черемшина 1987: 134).

С помощта на паралелизма М. Черемшина сравнява войната с природно стихийно бедствие. Апокалиптичността на картината се усилва чрез колористиката и звуковия ред от шипящи и свистящи звуци. Войната коренно променя морално-психологическото състояние на гуцулското село: „На війні нема серця, нема жінки, лиш неприятель та й амінь“ („На война няма сърце, няма жена, има само враг и „Амин“) (Черемшина 1987: 100). Важно е решението на М. Черемшина да покаже събитията на войната през промените в психологическото състояние на жените. Отначало отдалеченото ехо на войната изобщо не ги докосва, но постепенно нараства страхът, той се задълбочава и техните лица започват да приличат на „кисели краставички“. А виждайки първата смърт на своя съселянин, те стават „тихенькі, такі миренькі, гей бджоли у сльоту“, „духу у собі не чують“ („тихи, мирни са, като пчели по време на дъждовете“) (Черемшина 1987: 104). И само смъртта на техните съпрузи ги изкарва от това състояние: „слізьми вмивалися і голосили“, „по голові долонями лупали“ („те се обливат със сълзи, вият от мъка“, „скубят си косите“) (Черемшина 1987: 109).

Преместването на фронтовата линия и като вследствие, смяната на властта, дезориентира населението, пораждайки „предателство“. М. Черемшина в новелата си „Зрадник“ („Предател“) (1922) описва неадекватната реакция на военното ръководство. Черната крава, която по случайност е прекосила фронтовата линия, става причина за обесването на нейния стопанин Василий. В посочената новела, както и в други експресионистични творби на западноукраински автори, се използва есхатологичен мотив. М. Черемшина дава своят нов модел на Голготата на човечеството, взимайки архетипния модел: „Страданието на Христос по пътя към разпятието“.

Жовніри били його прикладами по голові, аж кров чюріла, а Марійка, гей вірлиця, боронила, квиліла, запаскою кров обтираючи.
(Войниците го били с приклади по главата, кръвта му се леела, а Мария, като орлица, го защитавала и с престилката си му бършела кръвта.) (Черемшина 1987: 130).

В последната новела от цикъла „Загиналото село“ М. Черемшина авторски интерпретира библейския сюжет „Завръщането на блудния син“, само че войникът Петро, прибирайки се у дома, се оказва сам с разрухата. Психологическото и физическо увреждане, страхът, че ще зависи от някой друг, стават причина за неговото самоубийство.

За централно произведение за Първата световна война в украинската литература се счита експресионистична повест-поема на Осип Турянски (1880-1933) „Поза межами болю“ („Болката и над нея“) (1917-1921). Литературната критика несправедливо нарича О. Турянский − авторът на „една книга“ − „Поза межами болю“ − въпреки, че не по-малък интерес представлява и философско-алегоричната му повест „Дума пралісу“ („Дума за девствен лес“) (1922), романът „Син землі“ („Синът на земята“) (1933). Поради това, че е написана от „гледната точка на участник на украинския доброволчески легион“, до 1989 год. повестта е била неизвестна за украинския читател.

Повеста-поема (авторско дефиниране) е дълбоко автобиографично произведение: през есента на 1914 год. О. Турянский е бил мобилизиран в австрийската армия и е бил изпратен на сръбско-австрийския фронт, а след година той е бил пленен. Реалната история − тежките, нечовешки изпитания, които авторът е преживял по време на прехода през заснежени хребети, след което от 60 000 военнопленници са оцелели само 15 000, са в основата на повестта. По чиста случайност сред оцелелите е бил и О. Турянский: сръбски лекари са забелязали замръзналото тяло в снега, а пленен лекар-украинец е разбрал, че това е неговия познат и го е спасил по много рисков начин, като го е потопил в студена вода. От сръбски плен О. Турянский е бил препратен на остров Елба (Италия), къде и е написал повестта си, издадена във Виена през 1921 год.

В повестта се акцентират множество проблеми: „държава - човек“, „война - човек“, „война - политически амбиции на управляващите“, „властта на парите“, „съхраняването на духовността и на моралните ценности“. Но основният проблем, пронизващ цялото произведение, е протестът против войната. Творбата „Поза межами болю“ по своя антимилитаристичен патос, проблематика и художествена форма заема много важно място в контекста на антимилитаристичните творби както на украинските автори, така и на западноевропейски като Е. М. Ремарк, А. Барбюс и др.

Важна роля в структурата на повестта играе предисловието, с което авторът подготвя читателя към възприемането на текста като истинска история. А като цяло авторът използва фрагментарна композиция, като една от разновидностите на кинематографическата монтажна структура. Условно повестта може да бъде разделена на няколко микрочасти: „път на смъртта“ – колона от 60 000 военнопленници, която се движи по албанските заснежени хребети; „танц на смъртта“ – танц около храста, за да вземат дрехите за огън от първият, който падне и умре; „страната на Слънцето“ – обезсилените военнопленници получават видения за щастлив живот; „коледни празници“ – видението на главния герой Роман Оглядивский, който вижда през прозореца как жена му с децата се готвят за коледните празници; „песен на вечността“ – песента на цигуларя Щранцингер за победата на човечността срещу безумието на глада; „пътешествието на мъртвите“ – картина, в която обезсилените пленници заминават в нереален свят, всеки умира по свой начин.

Седем военнопленници с различен национален произход убиват конвойния си и се опитват да оцелеят. Чрез символичното число седем и интернационалната група авторът показва, че в тази безумна Голяма война страда всеки, независимо от националността. Многозначителна е и фамилията на протагониста – украинеца Роман Оглядивский (от украинска дума „оглядатися“ − оглеждам се), който фиксира и най-малката промяна в поведението, мимиката, жестовете и душата не само за себе си, а и на шестимата други военнопленници. От композиционната гледна точка много важно място в повестта заема сцената „танц на смъртта“, по време на който военнопленниците показват, въпреки че са ужасно изтощени и замръзнали, инстинктивното си желание да живеят; танцувайки, всеки от седемте споменава най-приятните моменти в живота си. В следваща сцена авторът още повече напряга ситуацията, защото след като малко се стоплят, те осъзнават, че с нищо не са се хранили от два дена, и сега всеки от тях преминава през най-тежкото изпитание – канибализъм, пребивавайки в гранична ситуация, умирайки от глад, шестимата успяват да издържат на тази изключително тежка морална битка, и никой от тях не е готов да премине последната граница на човещината. Тази сцена е като химн на победата на човешкия дух, химн на човешкото в Човека.

Както е известно, при експресионистите любовта е по периферията, а О. Турянский я изобразява в традиционно романтичен стил. Любовта, това е свят, отвоюван от хаоса. Успешното или неуспешното създаване на семейство на седемте военнопленници става критерий за тяхното оцеляване. Жените на украинеца Доброволский и поляка Пшилудский им изневеряват за храна и пари, за да спасят живота си и на децата си. Момата на австриеца Щранцингер се самоубива. Унгарецът Сабо си няма никого. За семейният живот на сърбите Бояни и Николич не се споменава въобще. И само спомените за щастливото семейство на протагониста Оглядивский и любовта му, го спасяват в екстремалната ситуация.

Екстериториализацията на войната и позиционирането на човека не на границата на неговите възможности, а извън границите на себе си и на болката, пронизва цялата повест. Територията на войната като държава на безумието и смъртта е описана като бездна на нищото. А състоянието на човека е такова, че смъртта е щастие. Войната деформира психографиката на човешката душа и човешкото тяло. Речникът на войната е речник на смъртта: „те вървят, като влачат своите ковчези за голямото погребение“. Войната е състояние, в което обикновените неща са ненужни. И културата не изпълнява функциите си. Тя не успява да опази обществото от голямата катастрофа. Затова материалните атрибути на културата – книги и цигулка имат съвсем различно предназначение и стават за разпалки за огън.

И така: войната унищожава патриархалния живот и не го модернизира. Тя поражда криза на идентичността, изостря екзистенциалната болка, усещането за самота, безполезността. По този начин са усещали и виждали войната западноукраинските писатели, отразили трагедията на Първата световна война.

Цитирана литература

Стефаник, В. Вибрані твори. Київ, 1958.
Стефаник, В. Камінний хрест. Харків, 2012.
Турянський, О. Поза межами болю. Повість-поема. Київ, 1989.

Прочетена 43 пъти Последно променена в Вторник, 30 Май 2017 07:13