Събота, 29 Април 2017 00:00

Три западащи семейства (Буденброкови, Гераците, Салина)

 
Оценете
(0 гласа)

The downfall of three families (Buddenbrooks, Geraks, Salina)

The paper deals with three canonical books Buddenbrooks (1901) by Thomas Mann, The Gerak Family (1904/7, 1911) by Elin Pelin, and The Leopard (Il Gattopardo) (1958) by Giuseppe Tomasi di Lampedusa. There are all dedicated to the downfall of socially elevated families, presented with empathy by the writers. Apart from the obvious differences, one can trace several interesting common features, that can have similar social, cultural, and even political motivation.

Ще се опитам да разгледам три повествования за сходни социални процеси в три класически за литературите си творби – „Буденброкови“ (1901), „Гераците“ (1904 в сп. „Художник“, 1911 в Разкази, Т. 2), „Гепардът“ (1958). Те се появяват по различно време (всъщност излизането на „Буденброкови“ и първата публикация на „Гераците“ в сп. „Художник“ са разделени от само 3 години), Томас Ман (1875-1955) и Елин Пелин (1877 - 1949) са връстници, а Джузепе Томази ди Лампедуза (1896-1957) е двадесетина години по-млад. Той не е професионален писател, започва да пише по-късно, а „Гепардът“ излиза след смъртта на автора. И трите творби влизат в каноните на своите национални литератури (а две от тях – и на европейската литература като цяло), и трите са неколкократно екранизирани или поставяни на театралната сцена.

Thomas MannElin PelinTomasi di Lampedusa

Списъкът на привличаните творби може да бъде продължен, най-очевидната аналогия ми се струва цикълът романи „Сага за Форсайтови“ (The Forsyte Saga, 1906 – 1933) на Джон Голсуърти, с която и географията на разглежданото явление би се разширила. Първоначалната ми идея беше българската литература да бъде представена с романа „Цената на златото“ (1965) и неговите продължения „Завръщане“ (1976), а дори и с „Досиетата“ (1990) от доста по-младия Генчо Стоев (1925-2002), които също са организирани около съдбата на един род. Събитията в „Цената на златото“ се разиграват в годините, в които завършва повествованието на Т. Ман, което, в своята цялост е хронологически успоредно с важни за българите процеси и събития, към които българският автор насочва вниманието си. Така че някакъв тип сравнение има своите основания, но се уплаших да не прозвучи прекалено ексцентрично. А и, казано по-сериозно, защото при Г. Стоев дистанцията между началото на описваните събития и времето на автора е по-значителна, освен това, при него продълженията се насочват към други епохи и друг тип сюжети. 


Съмнително е дали тримата автори са се чели. Очевидно първия - Т. Ман – няма как да познава Елин Пелин, а и романа на Лампедуза. Поне докато пише „Буденброкови“, неговите образци са други - критиците виждат аналогии със Стендал, Шопенхауер и пр. Елин Пелин не е чел „Буденброкови“, първите български преводи на Т. Ман са от 1930 г., при това на други произведения – „Тонио Крьогер“ и „Тристан“, практически изключено е точно Елин Пелин да се е запознал с обемния роман на немския писател на някакъв друг език. Аналогията между „Гераците“ и „Буденброкови“ е спомената от Н. Георгиев, който акцентува върху различията между двата творби, като ги свързва на първо място с жанровете им. (Георгиев 1992-1994.) Теоретично бившия студент по право, военнопленник и франкофон Лампедуза е имал възможност да познава „Буденброкови“ на немския нобелов лауреат за 1929 г.

Когато Т. Ман се заема със своя роман, публиката познава една друга сходна творба - поредицата от двадесет тома „Ругон-Макарови. Естествената и социална история на едно семейство по време на Втората империя“ на Е. Зола, първоначалният план е от 1869, първият роман – „Кариерата на Ругоновци“ излиза през 1871, а последният – „Д-р Паскал“ – през 1893. Това е парадигматично произведение в европейски контекст, трудно може да се допусне, че младият Томас Ман не го е познавал. Друг е въпросът, че двете романови цикъла са доста различни (Vedder 2005: 153-166). Т. Ман по-скоро се оттласква от Зола, дори в по-голяма степен, отколкото Зола от „Човешка комедия“ на Балзак. Критиците отбелязват, че биологическата детерминираност на персонажите, която Зола извежда на преден план, е чужда на Т. Ман (а и Елин Пелин, до голяма степен -и на Лампедуза), за когото е по-важна културната детерминираност. Други свързват със Зола романа „Верноподаникът“ (1918) на Хайнрих Ман, по-големия брат на Томас.
Заслужава си да се отбележи, че „Буденброкови“ е първият роман на още съвсем младия Т. Ман, „Гепардът“ пък е първата значителна литературна творба, много късен дебют на Лампедуза. Когато пише „Гераците“ Елин Пелин също е в началото на своя път, публикувал е предимно стихове и хумористични разкази, а през същата 1904 година излиза първата му книга „Разкази“. Оказва се, че насочването към упадъка може да стои в началото на творческия път на един автор (при Лампедуза, това начало, малко парадоксално, е и края на творческия път).

* * *

В трите произведения могат да се потърсят редица общи моменти, допълнени, разбира се и от различия, резултат както от историческите, така и от културните развития, които ги предхождат.

И трите са традиционни за времето си повествования, до голяма степен съзнателно противостоящи на модернистките търсения на времето си (или поне предлагащи друг вид модернизъм, както е при Т. Ман.)

И трите произведения, по различен начин и в различна, степен идеализират или поне представят в положителна светлина един отминал свят. А те не са изключение за европейската литература на ХХ век. Няколко години след „Буденброкови“ в Англия започва да излиза сходната в много отношения монументалната поредица на Джон Голсуърти. Подобни настроения постепенно се засилват в Европа през ХХ в., техни варианти се откриват и на Балканите, където те са вероятно дори по-силни. Но това е проблем, на който ще се опитам да се спра другаде, за да не се отклонявам от провокиралата ме аналогия.

Романите на Т. Ман и Лампедуза откровено повествуват за семействата на авторите си, при Елин Пелин подобни автобиографични моменти липсват, а и той трудно може да бъде отнесен към прослойката, към която принадлежат Гераците. И в трите случая печелещите симпатиите на читателите представителите на някаква прослойка, стояща високо в социалната йерархия. Тези прослойки, разбира се, са доста различни, но и при Т. Ман, и при Лампедуза те грижливо съхраняват родовата си история. Поколения Буденброкови хроникират семейните събития в специална „тетрадка с пресована корица и златен обрез“ (Ман 1980: 38), княз Салина, а и други членове на семейството често намират поводи да говорят за предците си, за двореца си, за картините в него и пр.

Малко парадоксално, „Гепардът“ – най-късната творба, повествува за най-старата висша прослойка – аристокрацията. Семейство Буденброк принадлежат към едрата буржоазия, която е заела властовите позиции, но се различава от обеднялата и залязла вече аристокрация, представена в романа от Армгарда фон Шилинг и малкият Кай граф Мьолн, приятел на Хано (Ман 1980: 409), като отношението на младите Буденброк, а и на автора, към аристократичните им приятели е амбивалентно – в него елементи на снобско възхищение се примесват с доминиращото ново чувство за реално превъзходство.

Тази Армгарда още от първия миг направи силно впечатление на Тони, защото беше първото дворянско момиче, с което тя влизаше в допир. Какво щастие да се казваш фон Шилинг! Нейните родители бяха собственици на най-хубавата стара къща в града и майчините ѝ родители бяха знатни хора; но все пак те се казваха просто „Буденброк“ и „Крьогер“ и за това трябваше крайно да съжалява. Внучката на знатния Лебрехт Крьогер пламтеше от възхита към дворянството на Армгарда и понякога тайно си мислеше, че всъщност това разкошно „фон“ би подхождало повече на нея самата – защото, боже мой, Армгарда не умееше дори да цени щастието си! (Ман 1980: 66.)

В българското общество подобни прослойки липсват, Гераците са заможно селско семейство, заможно само в български контекст, имотът им не несъпоставим с владенията на едрите търговци Буденброк и княз Салина, отсъстват алюзии за някакви по-ранни доминиращи социални групи.

Интересни възможности за съпоставки предлага наличието или отсъствието на исторически фон. Историята за семейство Буденброк се разгръща успоредно с редица събития в немската история, които са споменати, имат връзка с живота на героите, но остават именно във фона на повествованието. Повествованието започва през 1835 г. и след това дискретно, но последователно споменава години и събития, които продължават до към 1877 г. По-пряко свързани със съдбите на персонажите са историческите събития в „Гепардът“, които се разгръщат между 1860 и 1910 г. Но и тук те са по-скоро повод за навлизане в преживяванията както на отделните персонажи, така и на социалните групи, към които те принадлежат.

Случаят с „Гераците“ е по-различен. В българската повест, която е по-кратка не само от обемния роман на Т. Ман, но и от относително по-компактния роман на Лампедуза, референции към някакви аналогични исторически събития липсват. Не е изрично посочена и някаква дата. Освен всичко друго, това отсъствие в някаква степен може да се разглежда и като излизане от някакъв предишен модел (Вазовия?), при който историческите събития са важни за съдбите на персонажите.

Сюжетите на романите на Т. Ман и Лампедуза са ситуирани в донякъде различно време, но имат отношение към обединението на техните държави – Германия и Италия. Аналогични процеси в близко историческо време протичат и в България. Революционното движение от 70-те години е свързано и следва италианския модел, олицетворяван от Гарибалди и Мацини, публицистиката (не толкова литературата) заявява тази близост, но тя практически отсъства от творчеството на Елин Пелин, а и от литературата от неговото време – началото на ХХ в. Заслужава си да се отбележи, че аналогичните български събития – Априлското въстание, Освобождението, Съединението – са във фокуса на вниманието на българската литература, но Елин Пелин практически ги игнорира. Игнорира дори хайдутите, които присъстват в творчеството на най-талантливия му съвременник и съперник – Й. Йовков.

Това, което сближава „Гераците“ с „Буденброкови“ и „Гепардът“ е позитивното отношение и съчувствието към отиващата си имотна и/или високопоставена социална група. Тук, за разлика от някои негови разкази, които могат да се определят и като конюнктурни, Елин Пелин се разграничава от доминиращата в българската литература негативна нагласа към богатите, към „чорбаджиите“. При „Гераците“ това разграничение не се набива много на очи, или е замъглено от многото учебникарски тълкувания от времето на НРБ, по-категорично е то при романа „Цената на златото“, писан в съвсем друго време, в което тази доминираща линия е още по-силна, въпреки че, може бе именно с тази творба на Г. Стоев започва да отстъпва. Н. Георгиев проблематизира идеализирането на света на Гераците и с нови аргументи по същество лансира друг вариант на социално критичния прочит на повестта. (Георгиев 1992-1994) Р. Коларов като че ли предлага една компромисна гледна точка, според която Елин Пелин инстинктивно отказва да въвежда каквито и да е доминанти и предпочита модела „хем… хем“ (Коларов б. г.: 8, 10)

Представянето на някаква издигната социална прослойка в положителна светлина, а оттам и идеализирането на някакво сравнително близко минало, се осъществява по различни начини в трите творби, като дори може да се открият и пасажи, в които то е доста пряко изразено. Интересно е, че и при Т. Ман, и при Лампедуза идеализирането е свързано с някаква локална общност – Любек и Ханзата (Ханзейски съюз, който отдавна е минал своя зенит) при немския писател, Сицилия – при италианския. Въпреки че като цяло творчеството на Елин Пелин е свързвано с шопския регион, подобни връзки не са съществени за „Гераците“.

В един момент княз Фабрицио Салина започва дълъг монолог, в който разкрива своята съкровена представа за Сицилия:

…ние, сицилианците, сме привикнали от една дълга, много дълга хегемония на управници, които не са били от нашата религия и не са говорили нашия език, да сеем на корена му ряпа. […] В Сицилия няма значение дали действуваш зле или добре; грехът, който ние, сицилианците, никога не прощаваме, е просто самото „действуване“. Ние сме стари, Шевалие, много стари. […] Сън, драги Шевалие, сън – ето какво искат сицилианците и те винаги ще мразят тоя, който поиска да ги разбуди, та било, за да им поднесе най-хубавите подаръци; а между нас казано, много се съмнявам, че новото кралство има много подаръци за нас в багажа си. […] Новостите ни привличат само когато са мъртви, неспособни да предизвикат жизнени течения […] Аз принадлежа към едно нещастно поколение, на границата между старото и новото, което не се чувства добре и в двете. (Лампедуза 1969: 160-164)

Бърт Ланкастър и Клаудия Кардинале в "Гепардът" (1963) на Лукино Висконти

Началото на този монолог като че ли е близко до подобни настроения сред българите, които мислят за себе си през призмата на една подобна „много дълга хегемония на управници“. По донякъде сходен начин вижда някогашното Хр. Ботев в „Народът - вчера, днес и утре” (1871), когато говори за изолираността на народа от държавата. Княз Салина обаче не е склонен да идеализира някакво минало, особено в този монолог, в който той всъщност отказва поканата да стане сенатор в новото обединено кралство. Без да го формулира директно, авторът, който е последен представител на подобен аристократичен род, обаче като че ли е по-позитивно настроен към някакво минало, конструирано в паметта му.
Елин Пелин е най-директен, при него и преходът от идеализираното минало към печалното настояще е най-бърз. Да припомня думите му, които дълго време бяха охотно цитирани от критици и учебникари. Баба Марга умира, а

...с нея от дома на Гераците изчезна добрият и строгият дух, който държеше всичко в ред. […] В къщи изпълзяха като змии, незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огнище.

По-късно старият Герак ще отбележи: Любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече братя.

При Т. Ман и Елин Пелин повествованието започва във време, когато родът е в своя разцвет и Т. Ман това се отбелязва с пищното тържество. Подобно събитие стои в самото начало и на „Гепардът“, но тук намереният в градината труп на войник доста рано подсказва за предстоящите размирици, които едва ли ще донесат нещо добро на семейство Салина.

Смъртта на представители на старото поколение присъства и в трите книги, също по различни начини. В разгърнатия роман на Т. Ман това се случва на няколко пъти, като заедно с покойника потъва в небитието и нещо от добрия стар ред. Може да се потърси и последователността, с която си отива някакъв тип от старото. Със стария мосю Йохан (Жан) Буденброк си заглъхва светския просвещенски либерализъм по френска мода. Сходен вариант на миналото изчезва със по-старите представители на семейство Крьогер. С неговия син, също Йохан, на преден план излиза, а със смъртта му донякъде отстъпва, една по-подчертана протестантска религиозност, която не е споделена от неговите деца – Том, Кристиан и Антония (Тони).

И тримата писатели се насочват към проблем с децата, с наследниците. (При Лампедуза основния наследник – Танкреди Фалконери - е всъщност племенник на княза.) Те винаги са различни, при Т. Ман и Елин Пелин са въвлечени в спорове за наследства, при Лампедуза – за едно по-различно наследство - достойнството на рода.

При Т. Ман тъжните събития, сами по себе си не водя до някакви конкретни беди за семейството. Обратното е в „Гераците“, където смъртта на Марга представлява рязка граница между идилията и нерадостната нова реалност. Смъртта на княз Салина всъщност маркира категоричното начало на края, въпреки че романът продължава с още една последна глава. Тази осма глава прескача десетилетия напред във времето и предлага картина на пълната деградация на някогашната благородна фамилия – дъщерите на княз Фабрицио Салина са стари моми, които са се отдали на събиране на религиозни реликви, оказали се фалшификати. Необикновено красивата Анжелика, съпругата на Танкреди, един брак, с който благородната кръв на рода получава нежелани примеси, също е остаряла, разбира се, споменава се, че тя не е била особено вярна на съпруга си, а и двамата всъщност се отклоняват от пътя на аристократичния род. За да няма никакво съмнение, че всичко старо не просто си отива, а е изхвърлено на боклука, на последната страница Лампедуза въвежда и изхвърлянето през прозореца на препарираното куче на Фабрицио, „много проядено от червеите и прашно“ (Лампедуза 1969: 252). Този дог Бенедикто присъства на много места в романа, малко парадоксално, той е и първото живо същество, споменато в творбата, още на първата ѝ страница. (Лампедуза 1969: 11)

При Т. Ман и Лампедуза причините за упадъка са комплексни – и социални, и културни. При цялото различие от Зола, в романите и на двамата се забелязва и елемент на биологическа деградация на рода, в единия случай с музикално надарения, но неприспособим към живота, болнав и рано отнесен от смъртта Хано, при другия – с останалите стари моми дъщери на Фабрицио Салина и техните мании.

Елин Пелин като че ли не посочва директно причините за упадъка, не казва на читателите откъде „изпълзяха като змии (…) сръдни, недоразумения, крамоли“. Нищо не насочва читателите към някакъв биологичен упадък на рода или към някакво изчерпване на старото. Алчността и неразбирателството между братята явно са провокирани от нещо външно спрямо отиващия си идиличен свят. Очевидно става дума за идването отвън на нещо ново и недобро, което може да бъде назовано по различни начини – градската цивилизация, модерността, капитализма…

В заключение бих акцентувал върху опасностите от лесни обобщения, основани на само три творби. Всеки от тримата класици е представителен за своето време, за своята социална група и за своята култура, но в никакъв случай не я изчерпва. А огромната част от сънародниците им живеят в светове, различни от обрисуваните в романите на големите майстори. Така както и много французи (и буржоа) с основание не биха се разпознали в персонажите от „Ругон-Макарови“.

Литература

Георгиев, Н. Анализационни наблюдения, Шумен, 1992-1994.
ди Лампедуза, Джозепе Томази. Гепардът. Прев. П. Драгоев. София: Народна култура, 1969.
Елин Пелин. Съчинения в 6 тома. Том 2, София: Български писател, 1977.
Коларов, Р. Елин Пелин. София: Век 22, б.г.
Ман, Томас. Буденброкови. Прев. Дим. Стоевски. София: Народна култура, 1980.
Vedder, Ulrike. Writing heredity: Emile Zola's Rougon-Macquart and Thomas Mann's Buddenbrooks. – In: A Cultural History of Heredity III: 19th and Early 20th Centuries, Max Planck Institute for the History of Science, 2005, 153-166.

Прочетена 126 пъти Последно променена в Сряда, 31 Май 2017 07:20