Събота, 29 Април 2017 00:00

Представите за българите като част от илирите в трудовете на Шафарик, Колар и Гай

  Николай Желев
Оценете
(0 гласа)

The ideas about the Bulgarians as a part of the Ilyrians in the works of Šafárik, Kollár, and Gay

The work concentrates on what the Bulgarians are according to Šafárik, Kollár, and Gay. During the XIX century, the idea of the panslavism gets popular. Because of the very similar languages, it is widely believed that the Slavs have a common origin and also that there is one Slavic language and four dialects – Czech, polish, Russian and Serbian. Gay inspired by the ideas of Šafárik and Kollár adds the Bulgarians to the Illyrian movement, believing to be of Illyrian origin. The two inspirers are not sure of the Slav origin of the Bulgarians. For Kollár they are Tatars, who accepted the Slavic language. For Šafárik they are successors of a different tribe, who got mixed up because the Bulgarian language does not have any cases apart from the other Slav languages. Although he will change his mind and declares that Cyril and Methodius created the Slavic language on the basis of the Bulgarian dialect in Thessaloniki. The panslavism and the Illyrism stimulate the interest to the Bulgarians so that their culture could be studied.

През XIX век немският философ Хердер публикува „Идеи към философия на историята на човечеството“. Той споделя теорията, че историята се развива закономерно. Особено вдъхновяващо се оказва неговата идея за развитие на народите – бъдещето се пада на славяните, защото те все още не са реализирали своя потенциал, докато миналото е принадлежало на римляните, които вече са достигнали своя връх и впоследствие са залезли. Настоящето е на немците, тъй като в момента те започват да реализират своя потенциал. Тази идея за културна еволюция създава желание за реализиране на славянските възможности и дава началото на идеята за славянска взаимност, които е имала за цел, подобно на обединението на немците, да събере в една славянска народност отделните славяни. Интересно е да се отбележи, че в главата „Чуждите народи в Европа“ от „Идеи към философията на историята на човечеството“ Хердер отблелязва, че „няма да се спира върху остатъците от старите илирийци и тракийци [...] те не са чужденци, а стари европейски племена; някога са били главни народи, а сега са разхвърляни помежду си като развалини от много народи и езици“ (Станчев 1973: 9). За него илирите не представляват предци на южните славяни, а са напълно отделен народ.

Тогавашните слависти смятат, че съществува един славянски език с четири наречия – чешко, полско, сръбско и руско. Илиризмът има за цел да обедини южните славяни, да възстанови някогашната историческа общност и слава. Неговите граници са в рамките на южнославянското наречие (наричано сръбско). Българите също са смятани за наследници на илирите, но тяхното присъствие е противоречиво. Четириделната класификация не отчита по какъв различен път е поел в развитието си българският на фона на другите славянски езици.

Макар и живял преди появата на илирическото движение българският народ представлява интерес за Андрия Качич-Миошич в неговия „Приятен разговор за словенския народ“, но Янко Драшкович в своята „Дисертация или разговор“ „не включва Сърбия или намиращите се под османско владичество българи“ (Кайчев 2015: 299). Наум Кайчев смята, че „се проявява реализмът на хърватския аристократ, който отчита възможните предели на културно-държавния обхват на хърватската политика“ (Кайчев 2015: 299). От това следва, че илиризмът при граф Драшкович се стреми да оформи народното самосъзнание, да даде отговор на въпроса какви са корените на хърватите и сред кои земи се простират. Тъй като са представени като наследници на древните илири, впоследствие Людевид Гай, вдъхновен от трудовете на Колар и Шафарик, ще разшири тази илирийска общност, добавяйки и други южнославянски народи.

Противоречиво е и твърдението, че нягогашните илири са били славяни – според Шафарик „наименованията „илири“ и „Илирия“, използвани често неправилно, са станали така многозначни, че не е възможно да се свърже с тях точен смисъл и затова по-добре въобще да не ги използваме“ (Šafárik“2010). Понеже няма сигурни доказателства илирите да са славяни, илиризмът създава една въобразена общност, а това, от своя страна, води до многозначността, за която говори чехо-словашкият славист. Дори и при Хердер видяхме, че илирите са представени като различни от славяните.

Несигурността към славянския произход на българите, а оттам и до колко биха могли да бъдат част от илирическото течение, личи в трудовете на Шафарик и на Колар. В „Дъщерята на Славия“ поетът представя славяните в семейна йерархия – като деца на богинята Славия. В това своеобразно семейство българите са представени като осиновени деца на майка Славия, т.е. те не са със славянски произход. Въпреки това те са представени наравно с останалите славяни и техните неприятели са също пратени в славянския ад, наравно с другите. Това е в разрез с илирическото течение, което смята, че българите са наследници на илирите. Трябва да се има предвид също така, че когато Колар говори за „илиризъм“ и „илирическо наречие“ той няма предвид идеите на Гай, а го използва като синоним на сръбското наречие, което в четириделната класификация е единственото южнославянско. (Heindenreich 1938: 96-125)

Шафарик не смята българите за наследници на илирийското племе. Това твърдение вероятно се дължи на същия факт, който кара Колар да смята, че българите не са славяни, а именно че българският няма падежи. Освен това в „История на славянския език по всички наречия“ посочва липсата на падежни форми, обяснява, че се използват предлози подобно в италианския и френския. Ползването на задпоставен определителен член, подобно (според него) на власите и албанците. Всички тези особености го карат да мисли, че българският се е „одславянчил“, наричайки го „славянска материя в албанска форма“. Обяснението, което дава за тази огромна разлика от останалите славянски езици е, че „сегашните българи са смесени славяни, румънци и татари“ (Šafárik“2010), т.е. те не са чистокръвни славяни, за разлика от Колар, който смята, че те са татари, които доброволно са приели славянски език. Това води до оксиморон в теориите на Шафарик, тъй като смята, че илирите са племе, сродно с траките, от което произлизат днешните албанци, т.е. ако българите наистина са смесица между „славяни, татари и румънци“ евентуално албанци, ако следваме формата, която определя за българския език, то те би трябвало да бъдат потомци на илирите, за разлика от хърватите и сърбите.

Въпреки това в „Наш народ“ на Гай „българите са за пръв път вписани в новата идеология“ (Кайчев 2015: 300-301). Тъй като тази статия е превод от капиталния труд на Шафарик и по-точно главата „Славянското народно племе в третото десетилетие на XIX век“, данните за българските поселения са напълно запазени от оригинала. Разлика се открива при броя на населението – 600 000 според оригинала и 550 000 според „Наш народ“, като в допълнение посочва, че православните българи са 480 000, а останалите – католици. Като място, обитавано от българите, и в двата текста се посочва турската провинция София вилает. Иронията е, че „История на славянския език по всички наречия“ въпреки своето отрицание на илирите като част от славянството и най-вече, че българите не са илири, спомага за включването на българския народ в рамките на илирическото движение, както и за утвърждаване на самия илиризъм в Хърватия.

Това своеобразно „поглъщане“ на славянски народи не се ограничава само до българите. В „Замъците на Крапина“ Людевид Гай излага теория, че праотците на чехите, поляците и руснаците – Чех, Лех и Рус са с илирически произход, които впоследствие се разселват и основават своите държави. Това добре демострира причините за скептицизма на Шафарик – разширяването на илирическото име по този начин се разводнява още повече и от идея, влизаща в рамките на тогавашната славянска взаимност, тя започва да се опитва да се изравни с нея и да я конкурира, поставяйки славянската прародина на Балканския полуостров. Друг пример за това е в „Наш народ“, където Гай описва славяните като един спящ гигант, чийто отделни части представляват отделните славянски народи, като неговата глава е Илирия.

Идеолозите на илиризма имат за цел и езиково обединение, което специално при българите би се оказало пречка, поради различното развитие на езика, но и сред сърбите в лицето на Вук Караджич те срещат голям отпор. Колар е за обединение на всички славяни, обаче смята, че „познаването на различни славянски наречия беше, а и още е между учените славяни така рядко и така силно ограничено, че ако искаме да се разберем с другите славянски братя за някакъв важен предмет, трябва да използваме чужда реч, неславянска“ (Kollár A 2010). Той осъзнава, че славянските наречия всъщност вече са прекалено различни едни от други, макар и да използват падежна система. Тук ясно се вижда проблемът, възникващ от неясната и до днес граница между език и диалект. От една страна, той правилно отчита, че старата класификация на четири наречия и един славянски език вече не отговаря на реалността, но от друга, той не си дава сметка, че четирите големи наречия вече започват да се разпаднат на отделни народни езици, а дори рязко се противопоставя на това. В подобно противопоставяне изпада и илиризмът, тъй като при едно такова обединение, по-малките славянски народи ще загубят своята идентичност. Това противоречие между народен език – общ език за дадената славянска група се изостря още повече като вземем предвид факта, че южните славяни като цяло не използват обща азбука, т.е. не се използва само латиница или само кирилица, а това води до разделение, което илирическите дейци не успяват да превъзмогнат. Освен това самата Коларова идея е само в рамките на литературата, т.е. това не значи, че славяните трябва да са обединени в една държава. Така ученият променя насоката на славянската взаимност – от политическа, тя става чисто културна. Това показва една неясност – а именно ако два народа от едно наречие са в рамките на две отделни империи – като българите и хърватите съответно в Османската и в Хабсбургската, то това е предпоставка не само за езиково, но и за културно разграничение, имайки предвид, че в тези империи са живели изключително дълго време.

Въпреки голямото влияние, което оказва „История на славянския език по всички наречия“, следващият труд „Славянски старини“ не оказва същия ефект върху представителите на илиризма. В това изследване ученият добавя нови заключения за българите, като вече смята, че езикът на Кирил и Методий е на основата на солунското наречие, което по това време е говорено само от български славяни. Въпреки голямото разграничение от другите славянски езици, Шафарик се стреми да достигне до истината, а не да предложи спекулативно, не съвсем обосновано научно твърдение. Той предлага две фонетични доказателства за това – изменението на съгласните „*tj“ и „*dj“ в „жд“ и „шт“, които не се срещат в други славянски езици освен в българския. Тази теория няма как да се наложи сред последователите на илиризма, тъй като тяхна цел е изграждането на илирическа националност с единен език. Подобна идея споделя и Колар в издадената преди „За литературната взаимност“ „Дъщерята на Славия“ и особено добре неговият възглед проличава в следната епиграма „Съвет на майка Славия“:

Ти какъв си? Руснак; а ти? Сърбин; а ти? аз пък съм поляк;
Дечица мои, задружност, оставете това, кажете „славянин“.
(Kollár B 2010)

Неговата цел е да обедини всички славяни, докато илиризмът – само южните, но докато Колар доразвива своите идеи и осъзнава невъзможността на славянското езиково обединение, илирийците продължават да държат на езиковата единност.

Можем да заключим, че първоначалните граници на илиризма са в рамките на Хърватия, впоследствие трудовете на Колар и Шафарик за славянско единство вдъхновяват Гай и започва да разширява границите на илирическата общност. Разликата в техните виждания относно българите се дължи на оскъдната тогавашна информация. Липсата на падежи кара Колар в „Дъщерята на Славия“ да смята българите за татари, приели славянски език, докато Шафарик смята, че това е в резултат от смесване с други народи. Гай прибавя българите към илирите, но Шафарик твърдо отрича българите да са илири, освен това смята, че илирите не са славяни въобще, поради многото народи, претендиращи за техни наследници. Това обяснява и защо Людевид Гай не взима предвид различността на българите, когато изражда въобразената общност. Неговите идеи не успяват да окажат влияние върху неговите вдъхновители, оставайки ограничени сред хърватите и част от сърбите. Докато славянската взаимност съумява да претърпи еволюция, класическият илиризъм на Гай не успява. Българите са безпрекусловно приети за наследници на илирите, а при Колар и Шафарик самата българска същност представлява интерес. Положителният ефект от тези две течения е, че те стимулират интереса към изследването на българската култура и език, откривайки я за широката публика.

Цитирана литература

Станчев, Ст. Хердер и славянството –В: „Език и литература“ бр.1, 1973, стр. 9
Кайчев, Наум. Докъде се простира „Велика Илирия“? Пространствено-географски представи на илирийците за българите и България –В: Българо-хърватски политически и културни отношения през вековете. София: Парадигма 2015, стр. 299
Šafárik, Pavol Jozef: Dejiny slovanského jazyka a literatúry všetkých nárečí. Úvod. Zlatý fond denníka SME 2010, [cit. 15. 3. 2017]. http://zlatyfond.sme.sk/dielo/1201/Safarik_Dejiny-slovanskeho-jazyka-a-literatury-vsetkych-nareci-Uvod/4
Július Heidenreich. Kollár a „nárečí illyrské“ – IN: Slovanská vzájemnost 1836 — 1936, Praha 1938, 96 — 125
Kollár, J. O literárnej vzajomnosti. Zlatý fond denníka SME 2010, [cit. 15. 3. 2017] http://zlatyfond.sme.sk/dielo/307/Kollar_O-literarnej-vzajomnosti/4#id2507200
Kollár, Ján Menší básně. Zlatý fond denníka SME 2010, [cit. 15. 3. 2017] http://zlatyfond.sme.sk/dielo/145/Kollar_Mensi-basne/5

Прочетена 72 пъти Последно променена в Събота, 29 Април 2017 12:44