• АКСЛИТ - Академичен кръг по сравнително литературознание

Академичен кръг по сравнително литературознание

Литературата има усет за своята значимост в колективното осъзнаване на историята, но тя знае своята мисия и по отношение на географията. Без поетите и художниците една страна би била просто отрязък от територия. Само една естетическа трансформация може да превърне родната земя в пейзажи. Топографирането в литературата – това е вписването на значимите за един народ места в поетическата география на неговия език.

Според Хайдегер истината за битието се обяснява с неговата локалност (Heidegger 1980). Ние сме тук става равносилно на нас ни има. Дълбоката връзка на човека със земята, която обитава, е закодирана в езика: етимологически погледнато, думата хора например, е означавало земя, страна, преди да започне да назовава обитателите ѝ. Има една силна географска композанта и в индивидуалната история на всеки човек.

Любопитно е да видим как се вербализира родното, в какви термини българинът изговаря своята територия, как преживява границите на свързване и разделяне с другите. Едно място може да бъде схванато единствено в съпоставка с друго място, т.е. да бъде дефинирано чрез това, което не е. Картографията на родното неизбежно включва совалките между едно тук и едно другаде.

Назоваването на българските реки и планини, върхове и долини, носи удоволствието от изричането, сякаш картата на родината трябва да бъде преведена в слово, за да стане „своя”. Така например, топосите на българското в литературата често се внушават чрез литота или синекдоха: „спретната къщурка”, „родна стряха”, „педя земя”. Лотман ни напомня, че „бидейки пространствено ограничено, произведението на изкуството представлява изображение на безкрайното в крайно, на цялото в епизод” (Лотман 1998: 204). Тогава тези скромни реторични фигури се явяват най-адекватните изразни средства за случая. Те насищат с топлината на мястото космографията на пространството, а поетическата картография кара да видим с нови очи и историята, и географията.

И така, въпросите, които сме си поставили тук, са как местата стават репери на нашата идентичност, благодарение на поетичните образи и по-общо, каква е литературната интерпретация на пространството?

Местата на човешките преживявания са онзи фундамент, който придава реалност на случващото се, усещане за опора и единство на човешкия опит. Както при основаването на една държава около някаква крепост или храм, мястото ни създава чувство на сигурност. То не се размива в околната среда. Вписано в пространството, мястото се импрегнира от спомените, волни или неволни, индивидуални или колективни. Оттам и важността на мрежата от локални божества – найади, дриади и други нимфи, чието изчезване оплакваме в разомагьосания си свят днес.

Измежду всички места обаче, родното място е наситено с особен заряд. То има основополагащия статус на център, омфалос, началото на всяко нещо. Неизменно свързано с някаква божественост, то е свято и ориентиращо. Всички места в живота на човека се съотнасят към първото място. Родната земя означава история, минало, спомени, тайни, които нашепва. Територията е разказ. Всяко кътче има своите местни предания. Територията има дълга памет: топонимите го доказват. Местата на нашето детство са не просто декор на нашия живот, а неговата ненакърнима основа.

И ако понякога ни е трудно, както отбелязва Пруст, да определим даден къс от пейзаж от кой край, от коя епоха или може би просто от кой блян идва, то родните места са основни пластове на нашата духовна почва, устойчиви терени, на които винаги се опираме. „Обземе ли ме желание, казва той, да ги видя отново понеже всяко място има своя индивидуалност, аз няма да почувствам удовлетворение, ако ме заведат край някоя река, където би имало също тъй хубави, ако щете по-хубави дори, водни лилии”, както „не бих пожелал да дойде да ми каже лека нощ друга майка, ако ще да е по-хубава и по-умна от моята майка” (Пруст 1984: 209). Този фрагмент, който в романа на Пруст – много по-обширен – функционира като топографски модел на родното, ни кара да си спомним една история, разказана от Радичков, където неназована, носталгията се схваща именно като изгубване на мястото.

В своя разказ „Части от цялото” Радичков разказва за един българин в Канада, „който мечтае да се върне в България, да иде в планината, да намери кладенче, засипано с букова шума, и като се наведе на четири крака, да пие вода от кладенчето, да види как едно изплашено жабче скоква от брега на кладенчето и цамбурва на дъното. Но това не му стига; за да се скрие от човека, жабчето размътва с крачета водата, завира се под някоя шумка, а разнеженият по родината преселник чака, докато водата се избистри, навежда се ниско, сякаш се покланя на своята свещена майка-земя и пие дълго и бавно, докато зъбите му съвсем изтръпнат. Тази вода идва направо от жилите на земята и човек с нея най-добре насища жаждата си, защото пие направо от земните жили. Той одумваше чуждата страна, продължава авторът, по един особено наивен начин – никаква страна не е това, щом няма тя ни щъркел, ни кладенче. Реки и езера Канада има, но никъде този изгнаник не бе срещнал кладенче в тази земя, нито пък щъркел бе видял някъде. Ето как заради отсъствието на едно кладенче и на един щъркел, човек е в състояние понякога с най-лека ръка да задраска цяла една държава, пълна с толкова много богатства! А може би тъкмо в тези малки, на пръв поглед незначителни човешки опори се крие изключителна сила...” (Радичков 2007: 139)

Разбира се, тук може да кажем, че подхранващите духа топоси на родното понякога се нуждаят от декора на чуждото, за да получат своята конотация. Познатата телевизионна рубрика „Другата България” имаше за географски фон една различна реалност, в която сякаш се инфилтрира един по-чист екстракт от родолюбие, и може би най-симпатичното лице на патриотизма се усмихва под чужди небеса.

Литературата ни помага да изградим своята поетическа география, която винаги си остава субективна и съкровена, съставена от знание и от чувство. „И може би повече чувство, споделя Димитър Талев в своята „Поетическа география на Македония”, „защото събира моята обич и скръб, и копнежът ми по родната земя, едно чувство, въплътено в нейния образ в душата ми: градове, села, планини, поля, реки, езера, люде и родна реч” (Талев 2010: 342).

Все пак, трябва да кажем, че родното място не е обект само на eпидеиктични слова. Може да кажем, че критичното отношение към топосите на българското е засвидетелствано в литературата ни също в географски термини. Да вземем за пример Станислав Стратиев:

Българска участ е да се родиш в България.
При толкова други държави.
Оттук нататък вече нищо не може да се направи.
Винаги ще се давиш край Дунава.
Винаги ще обичаш наш’те планини зелени.
Винаги у нас Възраждането ще започва преди цяла Европа и ще свършва след Африка.” И т.н.
(Стратиев 1991).

Както знаем, обаче, сантименталната ни география, няма нищо общо с действителната. Тя си остава „защитена територия” дори тогава, когато предателски гласове ни нашепват известни съмнения към поетически цитати от рода на „Да ходим да се скитаме по таз пуста чужбина” или „Мила Родино, ти си земен рай”.

Но, сравняването на литературата с действителността е подход със съмнителна ефикасност, пише Рифатер: то води до безполезни изводи, понеже остава извън текста (Riffaterre 1970: 401-418). Литературното описание на действителността, не препраща, следователно, към нещата, освен привидно; поетичното изображение лежи върху референция от означаващи. Ето защо, за нас родината, това са по-скоро тези творби, които ни съпътстват от най-ранно детство, като всички неща, както би казал Пруст, чието копие е било пъхнато предварително във въображението ни. То ги стопля, придавайки им живот, индивидуалност, и ни вдъхва копнеж, да ги видим и в действителността (Пруст 1984, 430). В тази география на родното, думите са равнозначни на местата, както тук:

На уста ми сладка дума
ще да бъде този кът,
дето Дунав, Вардар, Струма
и Марица си текат!
(П. Р. Славейков, „Татковина”)

Ако се върнем в историята, ясно ще доловим този порив, съпътстващ национално-освободителните ни борби и ранната следосвобожденска епоха: да бъде поетически очертана националната ни география. При Вазов това се чувства дори като мисия – да излекува тази земя от раните на едно вековно робство, да върне поетическата свобода на българския дух, да позволи на всеки, който чете неговата поезия, да копнее за тези места. С Вазов, географията става поетическа материя. С лириката, с разказите, с пътеписите си, той успява да превърне територията в родина, заобикалящия свят в пейзаж, едновременно в пространство на обитаване и на съзерцаване, действително и въображаемо място.

При Вазов важна роля играе именуването на местата, не само в отговор на въпроса: Де е България? и като израз на синовно чувство за дълг, но и като стремеж да не бъде подминато нито едно име, да не остане неназован край на България, неопоетизиран връх, долина, низина (Липчева-Пранджева 2012). Това се постига чрез описание и натрупване, чрез назоваване-опитомяване, чрез изброяване-изговаряне. Разбира се, явлението засяга една голяма част от българските поети, водени от желанието да очертаят картата на българското пространство, да придадат мащабност на родната география, както е при Ботев:

Затуй му пее песента
на Странджа баир гората,
на Ирин-Пирин тревата;
...
от Цариграда до Сръбско
...
от Бяло море до Дунав –
по румелийски полета...
(Хр. Ботев, „Хайдути”).

Имена, наситени с въжделение по местата, които обозначават, понеже може да бъдат изгубени завинаги, както е при Яворовите заточеници:

А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам – до гроб зарица
сред споменът един (П. Яворов, „Заточеници”).

Сред топосите на българското – географски определими или поетично неопределени, се нареждат също Антимовският хан, Изворът на Белоногата или Бяла черква... Домът, градът, Балканът, социалните и частни места – много от които добре изследвани в българската литературна наука – в своята съвкупност допълват тази фикционална география, за която говорим.
Разбира се, от всички тези възпявани, опоетизирани места, най-важен е домът. Навсякъде другаде човек е изгубен, подхвърлен на произвола на „демоните на пространството” (Zumthor 1993: 82). В цял един исторически период от нашата история, заминаването е отеквало болезнено. Над него е тегнело бремето на принудата, на изгнанието, на несвободата. Тъкмо в този контекст се е родил един поетичен топос, който и днес не спира да ни вълнува. Намираме го във Вазовата Загорка:

Не радостно юнак Ангел
тръгна за чужбина,
никой китка не уви му
с алена коприна;

не дойде да го изпрати
мома пъстропола,
нито сълзи да порони
при Плачитопола;

дето майки, сестри, дружки,
по обичай стари,
посрещали, изпращали
роднини, другари;

дето толкоз думи сладки
и сълзи са лени
преди дългата раздяла
за добро виденье.
(Ив. Вазов, „Загорка”)

Бележка на Вазов към поемата гласи: „По България е било обичай, когато някой тръгне за далечна земя, семейството му да го изпраща до известно място или дърво извън града или селото. Там се разпрощават за последен път. Такива пунктове имали понякога названия изразителни като: Плачитопола, Плачиорехче (при Сопот), Плачикамък (при Калофер) и пр.”

Тези изпълнени с противоречиви чувства места на сбогуването отпращат към различни поетични интерпретации на дилемата за оставането и заминаването, корените и крилете; към колебанието дали да изградим своята съдба тук или да потърсим щастие другаде: архитектурната метафора срещу географската... Различните епохи имат своите различни доминанти и с времето, едно друго поколение творци ще смени твърде обвързаните със земята си автори, които ни карат да говорим за Добруджа на Йовков, Софийското поле на Елин Пелин или Македония на Талев. Колкото повече се приближаваме до днешния ден, толкова повече се сблъскваме с писатели космополити, които изразяват друга визия, според която на мястото се гледа по-скоро като на „топографски инцидент” (Zumthor 1993: 52). Носталгията по родния край ще се окаже в сериозна конкуренция с носталгията по големия свят, както е например при Багряна или при Далчев, до днешния ден, когато един от най-фреквентните топоси на родното стана Терминал 2, неизменно присъстващ в най-новата ни литература и кинематография.

Ако обаче се взрем в поетичните образи на родното пространство, ще видим, че съществува една постоянна смяна на перспективата по отношение на териториалната проблематика. Територията е знак, виртуално отворен за всякакви значения, а играта с перспективата води да различен тип интерпретиране на човешките пространства.

Така в един от случаите, родното място е постигнато с помощта на умалителни фигури, както вече стана дума („кът свиден и мил”, „бащино ми огнище”, „свидна ми мала градинка”), като валоризиране на моето място в големия свят. В тези образи-миниатюри, дистанциите са малки и читателят има усещането, че е вътре, в интериора на поетическата сцена, което създава ефект на интимност: например „Родна стряха” на Ран Босилек. Поетичният свят тук е по мярката на човека.

Една устойчива поетична метафора, определя родната ни земя „като една човешка длан”. Явлението да бъде придавана определена форма на даден отрязък от територия е широко разпространено, да си спомним за ботуша на италианците или хексагона на французите. В конкретния случай обаче, се намесва антропоморфизацията, в която се долавят очертанията на един далечен архетип, при който тялото задава своя модел на света. Размерите и разстоянията попадат в неевклидовото пространство на преживяванията и разколебават отношението между голямото и малкото: „но аз те меря не по разстояние”, както е при Джагаров (Г. Джагаров, „България”). Или както е по Радичков: „Бил съм по други земи, с големи мерки ги мерят, на хектари и мили, на версти и километри, и трябва да кажа, че това са големи земи. Но никъде не съм видял земя, по-голяма от моята, защото това е земя, която измерваме с човешката педя” (Радичков 2002).

Отново Радичков в една истинска апология на умалителните имена, отбелязва: „Бог създаде света, но не се трогна от него. Дори с пръст не го докосна! А човекът умали създаденото от бога, трогна се от умаленото и не само че го пипна с пръст, но го и погали” (Радичков 2005: 353).

Да вземем един от най-ярките поетични образи на градината в българската литература. В нашите исторически условия ги няма архитектурните градини на класицизма, нито пейзажните градини на романтизма. Но пък я има градинката на Гергана, в която се оглежда един познат архетип за родното като райско кътче, заплашено да бъде погълнато при досега с големия, с враждебния свят. Макар и в своята миниатюрна версия, обрисувана в поемата на Славейков, тя носи всички характерни елементи на градината: утопично място на ценностно оцеляване, символ на културата сред околния хаос; един истински locus amoenus, място на щастието.

В паметта на всеки от нас са тези „стени със здравчец обрасли” и „теменужка дъхава между къдрави шубрачки”, и „минзухарец в равнище”, „дребен босилчец черночък” и „крехка върбица клоната”... (П. Р. Славейков, „Изворът на Белоногата”)

Ако направим скоба и решим да наредим това изобилие от литоти и умалително-умилителни названия в поетическите описания на родното до практиката на умалителните лични имена и названия в езика ни, се натъкваме на своеобразен феномен. Той ни приближава до това, което древните гърци наричали хипокоризъм (hupokoristikós) и го свързвали с детския език. Изкушаваме се да кажем, че в по-новата поетична космогония на българите доминира това акцентиране върху малкото, това скъсяване на дистанциите в пространственото съзнание. И ако са верни хипотезите, че човек проектира своя вътрешен атлас върху външния, който той нагажда спрямо изначалния, закодиран в съзнанието на поколенията вътрешен свят, се получава любопитен – изпълнен с диминутиви и провокиращ нееднозначни интерпретации – образ на българското поетично въображение (Може да се запитаме, например, какво изразява той: интимност, фамилиарност, наивитет, валоризация или девалоризация?).

Но тъй като в литературата рядко има нещо, което да не е представено и със своята противоположност, бързам да добавя, че това далеч не е единствената възможна поетическа интерпретация на пространството в българската литература. И понеже изкуството ни предлага едно познание за света с постоянна смяна на перспективата, може да имаме и обратния случай: на емфазис и амплификация – на създаване на спациоморфни, гигантски образи, при които човешкото се разраства до космографското, подобно на антропоморфните карти на Опицинус (онзи ренесансов поет и художник, който придавал на физическия свят чертите на моралния и в чиито географски идентификации, макрокосмосът придобивал човекоподобни форми). В този случай не светът бива приютен в гънките на конкретния житейски релеф, а обратно: имаме сливане на човешкото и планетарното, сдвояване на човешкия и „нечовешкия” свят. Така в Античността Гея (земята) и Уран (небето) са изобразени в един гигантски любовен акт, от който ще се роди целият античен свят на богове и герои, на хора и неща.

Подобни метафори на пространствена, космологична амплификация има например в „Опълченците на Шипка” на Вазов, в „На прощаване” и „Хаджи Димитър” на Ботев, в „Хайдушки песни” на Яворов и преди това, в народната песен, например тук:

Не люби, дъще, овчаря, че той е жалба голема!
Лете в гора летува, зиме в поле зимув
а, черна му земя – постелка, бял му камък – възглавка,
синьо му небе – завивка, меден му кавал – невяста.

Та чак до Багряна – ето един пример от многото:

Вие, които ме разбирате и обичате,
когато умра, недейте да ме оплаквате и кичите.
Сложете ми наместо постеля картата на земното кълбо,
наместо покров – картата на звездното небо
и напишете:
Спи мирно между земята и небето,
бедни поете.
(Е. Багряна „Мансардни мечти”)

В тази поетична антропо-космология, в която човешките и природните творения се намират в хармония, човекът проектира върху пейзажа вибрациите на своята душа.

Светът, твърде голям или твърде малък, трудно се поддавал на овладяване. И понеже човекът винаги се е стремял да му придаде форма, да го направи обозрим и понятен, не му оставало нищо друго, освен да го постави върху белия лист – във вид на карта или картина, разказ или стих. Единственото място, където можел и да го наблюдава, и да го превъзхожда.


Цитирана литература

Липчева-Пранджева 2002: Липчева-Пранджева, Л. Патриарха – изграждане в своето и в чуждото, Варна: LiterNet, 2012, http://liternet.bg/publish4/llipcheva/patriarha.htm
Лотман 1998: Лотман Ю. М. Структура художественного текста, Об искусстве, Санкт-Петербург: Искусство – СПБ, 1998.
Пруст 1984: Пруст, М. На път към Суан, По следите на изгубеното време, София: Народна култура, 1984.
Радичков 2002: Радичков, Й. Педя земя, Варна: LiterNet, 2002, http://liternet.bg/publish5/jradichkov/pedia/pedia_zemia.htm
Радичков 2005: Радичков, Й. Умалителни имена, Акустичното гърне, София: Труд, 2005.
Радичков 2007: Радичков, Й. Части от цялото, Нежната спирала, София: Изд. „Д-р Ив. Богоров”, 2007.
Стратиев 1991: Стратиев, Ст. Българската участ, Моята библиотека, 1991, http://chitanka.info/text/7436-bylgarskata-uchast
Талев 2010: Талев, Д. Поетическа география на Македония [1933], – В: Димитрова И. (съст.), Забраненият Талев, Пловдив: Вион, 2010.

Heidegger 1980: Heidegger, M. Bâtir, Habiter, Penser, Essais et conférences, Paris : Gallimard, 1980.
Riffaterre 1970: Riffaterre, М. Le poème comme représentation, Poétique n°4, Le Seuil, 1970.
Zumthor 1993: Zumthor, P. La mesure du monde: représentation de l'espace au Moyen Âge, Paris : Éditions du Seuil, 1993.

Маргарита Серафимова
Маргарита Серафимова
margarita_serafim@yahoo.fr
Френска литература

Научни интереси: Френска литература