• АКСЛИТ - Академичен кръг по сравнително литературознание

Академичен кръг по сравнително литературознание

Билингвизмът латински-италиански в научната литература през XV–XVIII век

 

Penka Danova
Bulgarian Academy of Science

The Latin-Italian bilingualism in scholarly writing (15th-18th centuries)

Abstract

This paper discusses those aspects of the language question in the Old Italian States that are related to introducing and establishing bilingualism, i.e. using both Latin and Italian, in the sphere of state administration, in science and in the humanities throughout the period 15th-18th cc. It is the attempts to introduce a similar sort of English-Bulgarian bilingualism in the humanities in Bulgaria that served as an incentive for this text, with English-language publications evaluated higher in the context of research. This article traces the issues related to the clash between Italian and Latin in the strife to establish them as of equal worth, as well as the contribution of certain scholars, politicians and academic communities.

Key words: Bilingualism; the Italian language; Italian academies; Coluccio Salutati; Leonardo Bruni; Pietro Bembo; Giordano Bruno; Galileo Galilei; Giambattista Vico.

 

Няма да скрия повода да се спра на темата, посочена в заглавието. Това са опитите от последните години да се докара българската хуманитаристика и научна книжнина до състояние на английско-български билингвизъм чрез административни мерки за научно оценяване, с които повече престиж се дава на чуждия пред родния език 1. Известно е, че малцина са българските учени хуманитаристи, владеещи английски език до ниво на индивидуален билингвизъм, т.е. лица, които са в състояние да представят пространен текст, лексикално богат и като конструкции изряден, така че трудовете им да не звучат нелепо и чепато. Друг проблем е, че книги или статии, написани за чужда, а не за родна публика, трябва да се различават по съдържание едни от други. Ако това не е валидно за точните науки, то е в пълна сила за хуманитарните. Например, на всеки българин е ясно кои са Левски, Ботев и Вазов. За чужда публика това не е така. При превода на трудове за тези титани на българщината за чужда англофонна публика е необходимо да се допишат онези страници, които в България са известни на децата още от ученическата скамейка. Ако към това се прибавят високите изисквания към професионалната квалификация на евентуалния преводач на труда (ако той не е едно и също лице с автора) в съпоставка с оценяването на неговия труд, материално и морално, то картината на българското проникване по света става доста нелицеприятна. Същото се отнася и до превода от чужд на български език.

Опитите за налагане противоестествения билингвизъм английски-български в сферата на хуманитаристиката у нас ме карат мислено да прокарвам паралели с естествения билингвизам латински-италиански в научните среди на политически разпокъсания Апенински полуостров в периода XV–XVIII век, формите и средствата, с които държавната власт или отделни учени се стремят да наложат авторитета на единия или другия език. Ще проследя съвсем накратко историята на италианския език в научната литература и ползотворното му съжителство с латинския до края на XVIII столетие, време, което в общи линии бележи края на практиката на билингвизма латински-италиански в научната сфера, като акцентирам върху борбата за признаване на равнопоставеността и книжовните достойнства на родния език.

През четиринадесетото столетие италианският език вече е книжовен, утвърден от делата на „трите корони“ на италианската литература – Данте, Петрарка и Бокачо (Migliorini 1960: 184–185; Devoto 1972: 249–252). Именно тяхното творчество, свързано с Флоренция и областта Тоскана, чиито територии градът на р. Арно поетапно завладява, поставя в основата на книжовния език на полуострова флорентинския говор, обогатен с редица заемки, преимуществено от централноиталианските говори и латинския. През XIV и през първата половина на XV век Флорентинската република не се стреми да наложи италианския като език на държавната канцелария. Наблюдава се точно обратният процес. Канцеларският средновековен латински е изместен от класицистичния цицеронов латински по време на управлението на двама знаменити хуманисти, заемали поста първи държавен секретар (или канцлер) на републиката – Лино Колучо Салутати (1337–1406, държавен секретар от 1375 г.) и Леонардо Бруни Аретино (1370–1444, държавен секретар в годините 1410–11, 1427–44).

Дейността на Колучо Салутати е известна с наложената от него традиция за утвърждаване на Флоренция като център на политиката на държавите от Апенинския полуостров и мерките за съхраняване на независимостта на републиката (florentinae libertas). Иначе казано – да не се допусне нито една от големите държави на Италия да се разрасне териториално до степен, че да представлява заплаха за Флоренция. По тази причина градът на Арно води три войни срещу Джан Галеацо Висконти (1351–1402), херцог на Милано, който пък провежда завоевателна политика с цел обединението на Италия (pax italica). Във връзка с този конфликт интерес представляват писмата и възванията, които Колучо Салутати изпраща до редица италиански политици и до държавните секретари на Милано, както и получените отговори. За Колучо Салутати универсалният език на културата е класицистичният латински. Съпоставянето на споменатите латински текстове разкриват богатството на книжовния латински на флорентинския държавен секретар, свободата, изяществото и разгърнатостта на фразата (Langkabel 1981: 255–256, 256–258; Coluccio Salutati 1896: 292–337; 696) на фона на твърде скромните изразни средства на неговите колеги от миланската канцелария (Monti 2016: 7–25).

Изразните средства на Колучо Салутати на майчин език са твърде скромни. Очевидно той не го владее добре. Това не му пречи и на италиански да напише слова, пропити от органична ненавист към миланския херцог. Езикът на един сонет, посветен на Джан Галеацо Висконти (Coluccio Salutati 1975), е изключително беден лексикално и неугледен като форма. От него блика само онази дълбока ненавист към управника на Милано, въплътена в изящен латински в политическите му възвания към италианците. Зад простите слова, характерни за улиците на Флоренция, е трудно да се съзре личността на великия канцлер. Не могат да се кажат и добри думи за качеството на стиховете, в които името на архангел Михаил (Michael) се римува с Каиновата жертва Авел (Abel), а Италия на севера (Aquilon) с името на митичния Питон (Fiton), рожба на калта след потопа. За флорентинския държавен секретар Джан Галеацо Висконти е въплъщение на чудовищните и най-уродливи форми, низвергнати от митологията, Светото писание и историята: „О, изгонен от небето от Михаил,// разрушител на седалището на Севера,// о, отровна змийо Питон// о, лъжливи убиецо на Авел.“ Оскъдните езикови средства, с които Колучо Салутати се изразява на родния си италиански показват, че за него италианският не е културен език, макар да е оръжие в политическата борба срещу миланския херцог. Борбата за културно надмощие над врага-съсед в името на обединението на италианците около флорентинската кауза се води с класицистичния латински, оръжието на знаменити хуманисти (Umaniesimo illustre).

Впрочем такова е отношението към родния език на редица други знаменити хуманисти, особено през първата половина на ХV век. В качеството си на държавни служители или на преподаватели по латински или старогръцки те намират добър прием и високо заплащане сред италианските управници, а също и отвъд Алпите. Те не владеят добре писмено италиански – език, който една част от тях презират и подценяват. Красноречиво в това отношение е мнението на Франческо Филелфо (1398–1481), според когото „човек пише на италиански само за неща, които не иска да останат в историята“. По-късната поетеса Витория Колона (1490–1547) ще сравни латинския текст със златна монета, а италианския – с медна (Devoto 1972: 266, 267). По този начин отново позицията на италианския език ще бъде принизявана.

Леонардо Бруни, наследил поста на учителя си Колучо Салутати, съхранява обичая да пише официални писма и възвания на изящен латински по време на двата си мандата като държавен секретар. Отношението му към италианския език е коренно различно от това на неговия предходник. Той дълбоко почита и цени езика на Данте, комуто посвещава една италианоезична биография. Все пак, в качеството си не само на флорентински, но и на папски секретар (1413–1426) за него е по-лесно да състави своите „Истории на флорентинския народ“ на латински, а не на италиански, който от сто и петдесет години флорентинските търговци използват в своята сметководна и делова писменост, а някои от тях пишат на роден език градски хроники и мемоари. За разлика от тези писания, трудът на Бруни се радва на огромен успех във Флоренция и хуманистичните среди на старите италиански държави.

Няколко поредни години след кончината на неговия автор (9 март 1444 г.) на патронния празник на града, деня на св. Йоан Кръстител, след хоругвата на светеца покровител се движи катедра, носена от четирима общински служители. На нея лежи разтворен латиноезичният ръкопис на Леонардо Бруни на „Историите на флорентинския народ“. Този акт на градската управа не само изразява почит към паметта на именития канцлер. Той бележи най-високото стъпало, до което историческото латиногласно творчество се издига в епохата на Ренесанса.

И като че ли латинският език надделява над италианския. Като че ли, подчертавам, защото ако се вгледаме в съдбата на това прочуто историческо съчинение, признато за първи научен исторически труд, посветен на „националната“ история на републиката, ще видим една друга реалност. Още приживе Леонардо Бруни дава писменото си съгласие Донато Ачаюоли да преведе на италиански „Историите“. Този превод на „народен език“, както по онова време продължава да се нарича италианския, се радва на пет инкунабула (Венеция 1473, 1476, 1485 и Флоренция 1491), както и на още едно венецианско издание от 1561 г., докато латиноезичният оригинал ще трябва да почака до 1610 г., когато за първи път ще бъде отпечатан. Всичко това показва, че италианският език, независимо от разнопосочното отношение на хуманистите към него, вече е заел подобаващото му се място в житейската практика на държавите на Апенинския полуостров.

Борбата за равнопоставеност по престиж и авторитет на италианския с латинския е особено изострена в епохата на високопоставените знаменити хуманисти във Флоренция през първата половина на XV век. Леон Батиста Алберти (1404–1472), чиито латиноезечни трактати за архитектурата, живописта и статуята, т.е. за скулптурата, са високо ценени, става изразител на тази борба. През 1441 г. той организира една „надпревара за венеца“ (certame coronario), т.е. конкурс за най-добър поет на италиански език. Спечелилият надпреварата щял да получи лавров венец, изработен от сребро. Подобна практика вече съществувала в Рим, където на 8 април 1341 г. Робер Анжуйски положил на Капитолийския хълм лавров венец на главата на Франческо Петрарка. Не става дума за ежегоден конкурс, нито пък за поезия само на италиански език. В римския случай това се отнасяло за признаване на цялостното творчество на отделен автор, а не за надпревара.

Леон Батиста Алберти съставя условията за конкурс за надпреварата за венеца. В нея имали право да участват поети от цяла Италия и да рецитират стихове на италиански пред целия флорентински народ в църквата „Санта Мария дел Фиоре“. Темите на стиховете трябвало да са възвишени, а членове на журито, които трябвало да излъчат победителя, били шестнадесет апостолически секретари, сред които е редно да се споменат имената на хуманистите Поджо Брачолини и Флавио Биондо. Последните, почитатели на авторитета на латинския език, приели предизвикателството и станали членове на журито. Надпреварата за венеца се провела само веднъж – на 22 октомври 1441 г., а победител не бил излъчен. Изработеният сребърен венец останал да краси църквата, в която се провело състезанието. Ако се съди по поетичните качества на достигналите до нас стихове (Pezzé 2015: 367), може да се твърди, че оценката на журито е била справедлива.

Редно е да изтъкна, че днес свързваме поезията преди всичко с лириката или епиката, с интимния свят на съкровеното, с чувства и преживявания или с тържествения тон на епическото стихосложение. Не така стои въпросът с италианската поезия от онези времена. В мерена реч се съставят или превеждат от латински или старофренски енциклопении, исторически и географски трудове, пътни маршрути (Данова 2010: 62–75, 112–120, 301–314). Ако се съди по темите, засегнати в някои от стихотворенията, участвали в надпреварата от 1441 г., ще се види, че те не са чужди на науката – история на град Флоренция, на отделни пълководци, теория на италианския език (Pezzé 2015: 368 и сл.).

Водеща наука в петнадесетото столетие е географията. Още по време на управлението на Колучо Салутати във Флоренция са доставени гръцките версии на географиите на Птолемей и Страбон. Първата е от особено значение за развитието на географското познание и за географските открития. Птолемей е преведен на латински през 1406 г. Първият му и не особено сполучлив превод на италиански е в стихове. Дължим го на перото на флорентинеца Франческо Берлингиери (1440–1501), който в периода 1465–1482 г. полага не малко усилия да претвори в терцини сложната математико-астрономическа и географска материя на труда на александрийския учен (Данова 2010: 112–120). Без да се впускам в оценка на поетичните достойнства на терцините, ще отбележа, че италианският език на Франческо Берлингиери не е в състояние да отрази в пълнота съдържанието на „Географията“ на Птолемей. Общият извод относно съпоставянето на италианския с латинския през петнадесетото столетие е, че в научната сфера безспорни преимущества има латинският, който следва моделите на класически автори като Цицерон, Цезар, Тит Ливий и др. Италианският, който от 1414 г. е допуснат като равностоен на латинския в търговските съдилища (Devoto 1972: 264), ще трябва да изчака зората на XVI, за да си извоюва престижа и позициите на латинския, утвърден от хуманистите цицеронианци.

Победата в борбата за равнопоставеност не е еднократен и официално припознат факт. Тя се определя от редица социално-лингвистични фактори като необходимостта от унифициране и кодифициране на книжовния език за нуждите на книгопечатането, появата и разпространението на първите граматики на италиански език, издателските политики на Флоренция, Венеция и други държави на Апенинския полуостров. Сред политическите фактори е редно да се спомене, че през XVI век италианският се налага като официален език на държавните канцеларии, широко се използва в дипломатическите отношения на държавите на Апенинския полуостров, а също така и отвъд Алпите 2.

За издигане на авторитета на „народния език“ извънредно много допринася Пиетро Бембо (1470–1547). Неговият произход, високо образование, свободен достъп до прочути дворове, дипломатически задължения, редакторска и издателска дейност при Алдо Мануцио и най-сетне църковна кариера са в основата на делото и приноса му за издигане престижа на италианския език. Самият той, който владее старогръцки и латински, като писател първо се ориентира към проза на италиански език („Азолани“, 1499 г.). Като сътрудник на Алдо Мануцио и член на неговата Академия замисля и отпечатва Петрарка (1501) и Данте (1502) на италиански. Тези две издания са явление в книгопечатането, тъй като са включени в една и съща поредица с латиноезичните Вергилий и Хораций. От хуманистична гледна точка това е приравняване по достойнство на езиците, т.е. ако Вергилий и Хораций са общопризнати класици в латинската литература, то Петрарка и Данте се превръщат в класици в италианската ѝ посестрима. Споменатата поредица е забележителна и с това, че книгите се издават в джобен формат, с модерна пунктуация и в характерния за Алдо курсив. В тях отсъства пространен коментар, бележки и др., т.е. те са ориентирани към една по-широка публика от тази на кабинетните учени и тесния кръг на придворните (Tavoni 2010: 3). Пиетро Бембо натрупва редакторски и писателски опит не само в дворцовите и хуманистични среди, но и като пряк наблюдател и познавач на езика на венецианската канцелария и личната му близост с нейните секретари (Марино Санудо Младия).

В своя теоретичен труд „Прози за народния език“ (1525 г.) Пиетро Бембо защитава литературните достойнства на италианския език с аргументи на хуманистите. Според него трябва да се пише на майчин език, какъвто „днес“ е италианският (volgare), така както древните римляни са писали на своя майчин език, латинския, въпреки че по тяхно време по-престижен език бил гръцкият (Bembo 2001: I, 2–6). Относно книжовния италиански той препоръчва да не се следва сляпо съвременния „език на народа“, от който писателят трябва да се дистанцира като в мерената реч се придържа към модела на Петрарка, а в прозата – към изказа на Бокачо, олицетворяващи „истинското злато на езика“ (Bembo 2001: I, 15–20) 3.

Ако първата глава на шедьовъра „Прози за народния език“ утвърждава достойнството на италианския и необходимостта да се пише по възвишени теми (включително научни) на майчин език, а втората е посветена на стилистиката му, то третата му глава представя нормативната граматика. Този дял, известен също като „реформата на Бембо“, не е първата граматика на италианския език 4. Тя обаче се оказва най-авторитетната книга, която нормира езика до XVIII век. Част от граматическите правила, предложени от автора, са валидни и в съвременния италиански език.

През 1530 г. Пиетро Бембо е избран от венецианския сенат за официален историограф на републиката на св. Марко. Окончателната версия на своята „История на Венеция“ той съставя по-късно, когато вече е издигнат за кардинал на римокатолическата църква. Тази латиноезична версия (1539–1541) е последвана от саморъчния превод на италиански език на кардинал Бембо, направен през последвалите две години. И двете версии са отпечатани в родната му Венеция едва след неговата кончина (Bembo 1551, 1552). Така с личния си пример на официален държавен историограф Пиетро Бембо приравнява книжовните достойнства на цицероновия латински с книжовния „народен език“, който вече се преподава и налага в държавите на Апенинския полуостров.

Мнозина историци и географи от епохата на Бембо съставят своите трудове първоначално на латински, а по-късно дават съгласие те да бъдат преведени на италиански език. Защо самите автори не представят трудовете си на италиански? На този въпрос не може да се отговори еднозначно. За някои учени това е въпрос на пестене на време. Такъв е случаят с историка Паоло Джовио (1483–1552), който през 1532 г. съставя на италиански „Коментар по турските дела“, докато по-късните му исторически трудове („История на нашето време“ , „Възхвали на мъжете, отличили се във военното изкуство, в литературата и изкуствата“) са на латински. Последните години от живота си Джовио прекарва във Флоренция и там дава разрешение „Възхвалите“ да бъдат преведени на италиански в израз на почит към Козимо I Медичи (1519–1574) 5, велик херцог на Тоскана. Именно при този италиански управник Флоренция, която вече е столица на Херцогство Тоскана, започва да провежда политика на лансиране на италианската книга. Съчиненията, издавани на италиански език, чиято основа е именно флорентинският италиански, получават държавна субсидия за издаване.

През XVI век Венеция се превръща в световен център на книгопечатането. Ако в началото на столетието на особена слава и почит са латинските и старогръцките класици, то към 40-те години започва системния превод и издаване на италиански език на трудовете на знаменитите хуманисти, както и универсални хроники на чужди автори, писали на латински. Но ако във Флоренция преводът и книгопечатането на италиански език са част от държавната културна политика на великия тоскански херцог Козимо I Медичи, то във Венеция, става дума за издателски политики и борба за читатели, както и доходоносен начин за спестяване на данъци. По това време са преведени на италиански и отпечатани „Декадите“ на Флавио Биондо, и „Космографията“ на Е. С. Пиколомини. Защо? Като оставим сериозните причини, които накратко бяха представени, остава да се обърнем към аргумента на преводачите. В предговора на Фаусто да Лонджано към „Космографията“ на Пиколомини се подчертава, че чрез него книгата ще стигне до „милите дами“ и ще послужи за тяхната образованост в областта на географията (Данова 2010: 92–93). Известно е, че по онова време жените, получили университетско образование, са много малко. Свободно владеещите латински са единици, затова „милите дами“ едва ли ще се справят със сложната географска или друга научна материя. Образователният и развлекателният аргумент също играят определена роля за превеждането от латински на италиански, отпечатването и разпространението на редица съчинения. И тук не бива да изпускаме факта, че именно жени (богати вдовици от венецианския патрициат) са сред най-влиятелните и имотни вложителки в книгопечатането на Венеция, което изхранва редица фамилии, принудени да ограничат инвестициите си в международната търговия. Макар и сериозен, този икономически аргумент подсказва друга причина за налагане на писането и книгопечатането на майчин език. Това е липсата на познания по латински сред търговското съсловие. Много често преводът на италиански не е точен, нито дословен. Обичайно става дума за адаптация за нуждите на една по-слабо образована публика или за превръщането на научния труд в научнопопулярен. Следователно може да се твърди, че разпространението на книгопечатането не решава въпроса за билингвизма латински-италиански. По-скоро то, създавайки различни публики, допринася за формиране на едно ново неравенство, при което на италианския се пада ролята на език на развлекателната и народна (популярна) литература.

През XVI век италианският се налага и в други научни области. На първо място това са математиката и физиката. Първи стъпки прави Николо Тарталия (1499–1557), чиито приноси в областта на математиката и военното дело са високо оценени, а трудът му „Нова наука“ (1537), посветен на скоростта и траекторията на куршума, е преведен на френски. Тарталия пише на италиански, тъй като не е университетски възпитаник и не владее латински. За да усвои писмен италиански дори се принуждава да дава частни уроци по математика. В случая с Тарталия не може и дума да става за какъвто и да било билингвизъм, а за ползване на италианския като единствен писмен език. Впрочем Тарталия, който е и автор на популярен за времето труд по геометрия, по който учи и Галилей, споделя съдбата на редица италиански изобретатели. Текстът, придружаващ описанията на техните машини, е на италиански език, тъй като те не владеят друг 6.

В областта на философията Джордано Бруно (1548–1600) е първият, който създава оригинална философска система на „майчин“ език. Кавичките са необходими, тъй като майчиният език на Ноланеца не е италианският, а неаполитанският диалект, който се различава твърде много от книжовния език. За разлика от Тарталия, Бруно получава сериозна подготовка и университетско образование, владее не само латински, но и френски, и испански. Съдбата го отвежда далеч извън пределите на Италия – в Швейцария, Франция, Англия, германските княжества, така че Ноланеца има широк международен поглед както върху университетските среди и учените дружества отвъд Алпите, така и върху авторитета на отделните езици. В своите трудове той си служи както с латински, така и с италиански. За Бруно езикът е средство за общуване, а не съвкупност от строги граматически правила. Това разкрива комедията му „Светилникът“, написана на народен италиански, в която слова от говора на градската неаполитанска беднота се редуват със сложни изречения, пародиращи класическата реторика. Неговите лондонски „Диалози“ пък са пропити от сатирични бележки на спорещите, чрез които се утвърждава отказът от ползване на латински в полза на италианския 7. Все пак Джордано Бруно не се стреми напълно да отрече ползването на латинския като език на европейската научна общност. Дори напротив. През 1585 г. по време на един от престоите си във френската столица той присъства на демонстрацията на компаса, изобретение на неаполитанеца Фабрицио Морденте (1533–1599), с която се цели разпространението и комерсиализацията на този важен за навигацията инструмент. Ноланеца предлага на изобретателя съдействие за разпространение на сведения за компаса на латински и Морденте се съгласява, тъй като си служи писмено само с италиански. Джордано Бруно не превежда писания на сънародника си, а съставя свой диалог на латински език, от който не става ясно името на изобретателя. На породилата се между двамата полемика едва ли е нужно да се спирам (Camerilo 2012: 292). Факт е, че Ноланеца използва латинския като език на научната проза за разпространение на научни знания отвъд Алпите със съзнанието, че латинският е международният език на неговото време.

Италианският език, на който са съставени основните философски трудове на Джордано Бруно, е твърде несъвършен в онези му части, свързани със сложния синтаксис. Ще отбележа, че нерядко поради погрешна конструкция, някои изречения гласят точно обратното на онова, което е в основата на философската система на Ноланеца. Ето защо добрият и верен превод днес става възможен едва след критичното двуезично издание на пълните му събрани съчинения (Bruno 1993: voll. 1–6).

Творчеството на Галилео Галилей (1564–1642) се поделя между научната теория и изобретателската практика, между използването на латинския и италианския в научните му трудове и преподавателската практика от 90-те години на XVI век в университетите в Пиза и Падуа. Галилей отлично владее италиански език, на младини пише литературни съчинения и знае наизуст много глави от „Бесния Орландо“ на Лудовико Ариосто. Той не се сблъсква с трудности в писмения си изказ на езика, който за него е майчин, а за Тарталия и Бруно е чужд. Галилеевата научна проза на италиански достига зрелостта и съвършенството, сравними с тези на художествената проза на Джовани Бокачо. С други думи, това е книжовен език от най-високо ниво (Devoto 1972: 278–279). У Галилей все още не се открива специализираният език на точните науки. Става дума за книжовен изказ, който с лекота предава мисълта на автора (в противовес на всичко, което може да се каже за философската проза на Бруно). Галилей с лекота въвежда нови значения на думите и нови термини като „лунна светлина“, „слънчеви петна“. Той субстантивира прилагателното pendolo и в новата му битност то означава махало. Въвежда и неологизми като апогей и паралакс. Галилей усъвършенства книжовния език и на стари години. Налага италианския като основен език на математическите и физическите дисциплини във Великото херцогство Тоскана и този му почин е наследен и продължен от неговия ученик и наследник на катедрата по математика в Пиза и Флоренция Еванджелиста Торичели (1608–1647).

Заслуга на Галилей е, че благодарение на своите обществени позиции, всепризнат авторитет, както и сериозни връзки в папския двор, той превръща теорията за хелиоцентричната система в сериозен проблем за Църквата, като с действията си я принуждава да вземе едно твърде непопулярно за самата нея решение – да разследва и осъди прочутия изобретател и учен 8. Макар Галилей да влиза нееднократно в полето на обследване на инквизицията, публикуването на италианоезичния му „Диалог за двете главни световни системи“ е в основата на прочутия процес, на който ученият ще трябва да се отрече публично от своите идеи. Местната флорентинска инквизиция обследва повече от година съдържанието на „Диалога“ преди да даде разрешение за отпечатването му. Все пак такова е дадено и книгата вижда бял свят. Играе ли някаква роля фактът, че научният труд е съставен на италиански, а не на латински? Това е твърде вероятно, но и несигурно. Възможно е местната инквизиция да е дала разрешение за печат именно по тази причина – трудът е на италиански, език покровителстван от великите херцози на Тоскана и по тази причина ще получи разпространение преимуществено в „национална“ среда. Напълно сигурно е обаче, че когато през 1633 г. Галилей е осъден от Римската инквизиция след един набързо скалъпен процес, в който се прави всичко възможно да не се дава прекомерна гласност на случващото се, крайната присъда е такава, че да не гневи великия херцог на Тоскана, чийто „придворен“ математик е Галилей. Впрочем авторитетът на Галилей допринася не само за развитието и налагането на италианския език във физико-математическите дисциплини, но е тясно свързан с развитието на новите научни общности – академиите.

Италианските академии, възникнали през втората половина на XVI и през XVII век в езиковедски и културен план играят основна роля за утвърждаването на италианския като език на науката. Университетите, които подготвят високообразовани кадри за администрацията, отделните стопански ресори и нуждите на частните науки, по традиция от средновековието до XVIII век правят това на латински.

Многобройните научни дружества (академии) 9, възникнали в старите италиански държави обединяват учени, които полагат сериозни усилия за утвърждаването на флорентинския италиански като „национален“ език на науката на Апенинския полуостров и по този начин допринасят да превръщането на езика в основен маркер за принадлежност към Италия още в периода, предшестващ появата на национализмите. Академичните общности работят в тази насока както в областта на филологията и въпросите, свързани с езика, така и в други сфери на знанието (философия, природо-математически дисциплини, право и други) също допринасят за утвърждаването и разпространението на италианския като език на науката.

В учредителния акт на Флорентинската академия от 23 февруари 1542 г. се казва, че като добър владетел и херцогът на Тоскана трябва да стори всичко по силите си „за да утвърди своя език, който днес голяма част от света високо цени заради неговата красота, благородство и благозвучие... Флорентинската академия за славата на Негово Превъзходителство и за чест на родината ще подкрепя всички начинания за ползване и утвърждаване на този език чрез преводи и съставяне на оригинални съчинения на него“ (Nencioni 1983: 216). И за да има пълно изравняване на позициите на академичния италиански с тези на университетския латински със същия акт се определя еднакво заплащане и обществени почести на консула (председателя) на академията и на ректора на Флорентинския университет.

Не всички академии се радват на държавна подкрепа, както това прави хепрцогът на Тоскана Козимо I Медичи с Флорентинската, но голяма част от тях имат хуманитарни секции, в които се дискутират въпросите на езика и се провеждат практически занятия за доброто овладяване на писмен и говорим италиански. През този период в уставите на академиите не е включена клауза за задължителност на италианския като книжовен език на дружеството. По скоро това е неписано правило за италианските му членове, а изключения се допускат за чуждестранните членове и дописници.

В академиите, учредени във Флоренция, се използва италианският в научните дискусии, протоколи, годишните отчети, официалните слова при откриване на академичната година. В това отношение не правят изключения и академии, възникнали по-късно. Такъв е случаят с Академията на любителите на земята (Accademia dei geogrofili), учредена през 1753 г. Това е първата селскостопанска академия в света, която и днес съществува. През 1765 г. неин патрон става младият велик херцог Пиетро Леополдо, комуто предстои да се възкачи на трона на Свещената римска империя като Леополд II (1791–1792). При откриването на академичните години в качеството си на патрон на академията Пиетро Леополдо се изразява на италиански език по силата на установеното от традицията правило във флорентинските академии да се говори на италиански (Borelli 1997: 571–577), въпреки че по онова време френският език вече да е наложил авторитета си на международно средство за общуване. През седемнадесетото столетие академиите започват да създават свои „колонии“ (клонове) в италианските държави и отвъд Алпите и се радват на участието на редица чуждестранни членове или високопоставени покровители от странство. Разбира се, за чуждестранните членове не важи правилото те да пишат и да се изразяват само и единствено на италиански. Мнозина от тях си служат с международно утвърдения латински. Става дума за академии, чийто фокус са природо-математическите дисциплини, каквато е римската Академия на рисовете (Accademia dei Lincei). Нейното основаване и първи етап на дейност (1603–1630) са свързани с личността на Федерико Чези (1585–1630). Младият римски аристократ не само съумява да разработи детайлно устава на научното дружество, да привлече като негови членове именити италиански и чуждестранни учени и дори успява да основе „колония“ на академията в Неапол 10. Той и неговите първи сътрудници правят наблюдения и опити в областта на медицината, физиологията на растенията и животните, привличат илюстратори за научните си съчинения и др.

През 1611 г. Галилео Галилей, който е на посещение в Рим, за да представи поредната версия на телескопа си 11, става член на академията. Славата и авторитетът на пизанския математик внасят нови проблематики в заниманията на рисовете. Те подготвят и издават един общ научен труд, чиято основна част е италианоезичният трактат на Галилей „История и доказателства относно слънчевите петна“ (1613). С обсъжданията, становищата, споровете и отпечатването на този трактат Академията на рисовете се превръща в първата и най-авторитетна научна институция, защитаваща идеите на Коперник и Галилей.

В областта на лексикографията основни заслуги за утвърждаването на италианския език и неговото проучване има Академията на плявата (Accademia della Crusca). Нейният речник на италианския език се оценява като първият научен речник на модерен език, а първите му три издания (1612, 1632, 1691) оказват влияние върху разработването на тълковни речници и отвъд Алпите 12.

От края на XVII и през XVIII век научната общност в Италия и извън нея се ориентира към един нов билингвизъм – френско-италианския. Френският обаче не се превръща в универсален заместител на италианския в областта на научното творчество. През този период отделни учени продължават да развиват и налагат италианския. В областта на философията това прави неаполитанецът Джамбатиста Вико (1668–1744). Употребата на италиански език в „Новата наука“ (1725) е практическото приложение на възгледите на Вико за появата на езика и неговото историческо развитие, детерминирани от природни предпоставки (климата) и от обществени фактори (средата и стила на живот в обществото). Нормативният контекст, в който се разглежда философията на историята, обхваща и въпроса за езика, интерпретиран като плод на гения на един народ. Вико обаче не позиционира в рангова таблица достойнствата на народите и на езиците, както това прави Доминик Буур, според когото френският бил съвършеният универсален език на съвременността (Del Grande 2016: 133–135). Неаполитанският учен продължава делото на Бруно, като решава нелеката задача да преведе на италиански философската си мисъл като използва целия опит на своите предтечи, от Данте до Бембо. В това отношение трудът на Вико има непреходно значение за развитието на интелектуалната лексика на италианския език.

Други видни учени от същата епоха се служат с утвърдените международни езици с еднаква лекота, дори по-добре отколкото с родния. Това те правят съобразявайки се с публиката, за която са преназначени техните трудове. Такъв е случаят с Луиджи Фердинандо Марсили (1868–1730). 13

Трети продължават да си служат с традиционния за научните изследвания език – латинския. Такъв е астрономът и математик Руджиер Йосип Бошкович (1711–1787), дубровничанин родом, с майка италианка, възпитаник на Римския колеж на йезуитите, личност с невероятна ерудиция и международно признати научни приноси. През 40-те години на XVIII век той преподава в Римския университет и става пълноправен член на Йезуитския орден и на литературната Академия „Аркадия“. Писмото, което Волтер пише на учения дубровничанин на 21 август 1746 г., е на италиански език (Conk 2011: 200). В него се изразява благодарност и преклонение към религията, законите и науката, които Волтер е почерпил от Италия, Рим и институциите, олицетворявани от Бошкович – Йезуитския орден и литературната Академия „Аркадия“. Естествено писмото на най-крупния представител на Просвещението във Франция има куртуазен характер и е израз на благодарност към учения, застъпил се за неговото членство в „Аркадия“. Писмото разкрива също така и уважението, което един велик ум питае към езика, литературата и културните традиции на Италия през франкофонния XVIII век.
Разгледаните примери на проявите на билингвизма латински-италиански в научната литература през XV–XVIII век не претендират за изчерпателност. В преобладаващата си част те са добре известни на тесните специалисти – италианисти, културолози, историци на философията, на частните науки и научни общности. Те обаче са добър повод да припомня някои позабравени или дори напълно непознати у нас учени и научни общности, както и техните дела в защита на майчиния език и неговото достойнство, усилията им италианският да стане пълноценен изразител на човешкия гений (Вико) и национален талант (Волтер).

 

Библиография

Бошкович, Руджиер Йосип 1975: Дневник на едно пътуване. София: Издателство на ОФ.
Бруно, Джордано 2016: Пепеляната вечеря, София: Изток-Запад.
Бруно, Джордано 2018: За безкрайното, вселената и световете. София: Изток-Запад.
Вико, Джамбатиста 2013: Новата наука, София: Панорама плюс.
Данова, Пенка 2010: България и българите в италианската географска книжнина ( XIV–XVI век), София: Парадигма.
Михалjовић, Владимир 2018: На границама Балкана. Л. Ф. Марсиљи и римска баштина (1683–1701), Београд: Балканолошки институт САНУ.
Baldini, Ugo 1998: Galilei, Galileo// Dizionario biografico degli italiani, 51, Roma: Treccani. — http://www.treccani.it/enciclopedia/galileo-galilei_(Dizionario-Biografico)/ (видяно на 17 апр. 2019)
Bembo 1551: Petri Bembi cardinalis historiae Venetae libri XII, Venetiis: Apud Aldi Filios.
Bembo, Pietro 1552: Della historia Vinitiana di M. [...] card. volgarmente scritta libri XII, In Vinegia: Appresso Gualtiero Scotto.
Bembo 2001: Prose della volgar lingua. L’editio princeps del 1525 riscontrato con l’autografo Vaticano latino 3210, edizione a cura di C. Vela, Bologna: CLUEB.
Borelli, Antonio 1997: Scienza e accademie negli Stati italiani del Settecento// Studi storici, 38, No 2, 571–577.
Bruno, Giordano 1993: Oeuvres complètes, 1–6, Paris: Les belles lettres.
Camerota, Filippo 2012: Mordente, Fabrizio// Dizionario buigrafico degli italiani, 76, Roma: Treccani. — http://www.treccani.it/enciclopedia/fabrizio-mordente_(Dizionario-Biografico)/ (видяно на 17 апр. 2019)
Coluccio Salutati, Lino 1896: Epistolario, Roma: Accademia dei Lincei.
Coluccio Salutati 1975: Sonetto a Gian Galeazzo Visconti// A. Lanza (Ed.), Lirici toscani del Quattrocento, 2, Roma: Bulzoni. — http://ww2.bibliotecaitaliana.it/xtf/view?docId=bibit000809/bibit000809.xml&chunk.id=d5029e394&toc.id=d5029e394&brand=bibit (видяно на 23 апр. 2019)
Cronc, Nicholas 2011: La correspondence de Voltaire dans les collections de la Pierpont Morgan Library: lettres et documents inédits// Revue Voltaire, No 11, 197–217.
Del Grande, Giulia 2016: La lingua e il genio di un popolo: Giambattista Vico e Dominique Bouhours// Gentes, 3, No 3, 133–136.
Devoto, Giacomo 19644: Profilo di storia linguistica italiana, Firenze: La Nuova Italia.
Devoto, Giacomo 1972: Il linguaggio d’Italia. Storia e strutture linguistiche italiane dalla preistoria ai nostri giorni, Milano – Napoli: Rizzoli.
Fortunio, Giovanni Francesco 1999: Regole grammaticali della volgar lingua, a cura di C. Marazzini e S. Fonara, Pordenone: Accademia San Marco.
Freedberg, David 2002: The Eye of the Lynx. Galileo, His Friends, and the Beginning of the Modern Natural History, Chicago University Press.
Langkabel, Hermann 1981: Die Staatsbriefe Coluccio Salutatis. Untersuchungen zum Frühhumanismus in der florentiner Staatskanzlei und Auswahledition, Köln – Wien: Böhlau.
Maylender, Michele 1926–1930: Storia delle Accademie d’Italia, 1–5, Bologna: Cappelli.
Migliorini, Bruno 1960: Storia della lingua italiana, Firenze: Sansoni.
Monti, Carla Maria 2016: L’Epistola come strumento di propaganda politica nella cancelleria di Gian Galeazzo Visconti// MEFRM [= Mélanges de l’Ecole française de Rome, Moyen Age], 128, No 1.
Morbiato, Giacomo 2018: Testualità e retorica nei dialoghi italiani di Giordano Bruno. Tesi di dottorato. — http://paduaresearch.cab.unipd.it/11142/1/Morbiato_Giacomo_tesi.pdf.pdf
(видяно на 25 май 2019)
Nencioni, Giovanni 1983: Il volgare nell’avvio del principato mediceo// Idem, Di scritto e parlato. Discorsi linguistici, Bologna: Zanichelli, 208–229.
Pezzé, Salvatore 2015: Il processo di elaborazione del Certame coronario// A. Barbieri, E. Gregori (Eds.), L’autorità plurima. Scritture collettive, testi a più mani, opere a firma multipla. Atti del XLII Convegno Interuniversitario (Bressannone, 10–13 luglio 2013), Padova: Esedra, 365–377.
Piccolomini, Ennea Silvio 1544: Descrittione de l’Asia et d’Europa di Papa Pio II. E l’historia de le cose memorabili fatte in quella, con l’aggionta de l’Africa, secondo diversi scrittori, con incredibile brevità e diligenza, In Vinegia: Appresso Vincenzo Valgris a ‘l segno d’Erasmo.
Ricci, Saverio 2008: “Una filosofica milizia”. Tre studi sull’Accademia dei Lincei// Il Rinascimento italiano e l’Europa, vol. 5, Le scienze, Treviso: Colla editore, 179–195.
Rossi, Paolo 2007: I filosofi e le macchine 1400–1700. Milano: Feltrinelli.
Tavoni, Mirko 2010: Bembo, Pietro// Enciclopedia dell’italiano. Roma: Treccani — http://www.treccani.it/enciclopedia/pietro-bembo_%28Enciclopedia-dell%27Italiano%29/ (видяно на 30 апр. 2019).
Videsott, Paul 2009: Padania scrittologica: Analisi scrittologiche e scrittometriche di testi in italiano settentrionale antico dalle origini al 1525, Tübingen: Max Niemeyer Verlag.

Бележки

1 За реакцията на българските учени хуманитаристи вж. напоследък: Отвореното писмо на ОС на ИБЦТ до Министъра на образованието — https://balkanstudies.bg/bg/novini.html.

2 За разпространението на текстове на североиталиански езици, техните характеристики и др. вж. Videsott (2009: 4–7, 406). Изследователят приема уместно последната дата (1525) като гранична за своето изледване, тъй като именно това е годината, в която е отпечетан трудът на Пиетро Бембо „Прози за народния език“ (за него – по-нататък). Подчертавам „уместно“, защото този изследоветел назовава североиталианските диалекти „стар североиталиански език“ под влияние на идеите на съвременния североиталиански сепаратизъм, несподелян от редица езиковеди. Все пак той е учен и по никакъв начин след реформата на Бембо не си позволява да пише за североиталиански език, а само за диалекти. По редица политически причини след мира в Като-Камбрези (1559) и преместването на столицата в Торино през 1561 г. Савойското херцогство приема за официален език на своята канцелария италианския вместо френския. Този акт се интерпретира като превръщане на Савоя в италианска държава (Devoto 1964: 87), макар билингвизмът френски-италиански да се запазва до късно. Почти по същото време Уберто Фолйета публикува един от последните трактати, в които се отстоява тезата за преимуществата на латинския пред италианския език – “De linguae latinae usu et praestantia” (1574).

3 Докато Бембо сравнява италианския език на Петрарка и Бокачо с истинско злато, неговата съвременница Виториа Колона (1490–1547) все още смята, че произведенията на латински са златни монети, а тези на италиански – медни грошове (Devoto 1972: 267).

4 Такива са отпечатаните през 1515 г. „Граматически правила на народния език“ на Джовани Франческо Фортунио. (Вж. Fortunio 1999: 33–111)

5 От края на XV и през първата половина на XVI Флорентинската държава експериментира различни форми на управление, до голяма степен детерминирани от международното положение. Затова когато е превърната в херцогство (дукство) през 1537 г. нейният владетел Козимо I от рода Медичи, получава титлата херцог на Тоскана. От 1569 до 1859 г. тази стара италианска държава е Велико херцогство Тоскана.

6 Най-известен у нас е Леонардо да Винчи, който е автор на редица изобретения, придружени от кратки бележки на италиански. Самият Леонардо пише за себе си като за „човек безграмотен“ (omo sanza lettere), тъй като няма университетско образование и не владее латински.

7 Вж. по-специално третия диалог на „Пепеляната вечеря“ (Бруно 2016) и анализа на G.  Morbiato 2018: 216–2018.

8 За тази оценка вжл кореспонденцията на Галилей с кардинал Белармино от 1631 г., както и посочената литература у U. Baldini 1998.

9 В петте тома на своята „История на италианските академии“ Майлендер изброява над 2000 дружества или научни общества с това наименование. Вж. Maylender 1926–1930.

10 По-подробно за дейността на тази академия, която и днес съществува, вж. Ricci 2008: 179–195; Freedberg 2002.

11 Това име е дадено на инструмента от Федерико Чези.

12 На първо място това се отнася до речника на френския език, разработен от Френската академия и отпечатан през 1692 г.

13 Марсили, както и следващият тук споменат учен Руджиер Йосип Бошкович, са известни у нас преди всичко като пътешественици, прекосили българските земи. За балканските обиколки и свързаните с тях трудове вж. издадената наскоро книга на Михалjовић 2018: 21–29. За пътеписа на дубровнишкия учен вж. Бошкович 1975.