Престъплението сега и престъплението в миналото

Престъплението сега и престъплението в миналото

Patrick Anderson_0.jpg

Патрик Андерсън

I.

Престъплението сега и престъплението в миналото
 

Когато някой непретенциозният читател се потопи в ритъма на трилъра, Едгар Алън По хвърля кърваво убийство на улица „Морг“, Артър Конан Дойл изпраща характерния динамичен дует, Агата Кристи се насочва към Шекспир и Библията, алкохолизирани американци изобретяват твърдия криминален роман, а следвоенни американци се издигат от популярната книжнина до някакъв частичен престиж.

1. Нов ритъм

През 2000 г. Мари Арана, издател на Washington Post Book World ме потопи в ритъма на трилъра. От години рецензирах както литература, така и нефикционални книги за Book World, но сега Мари поиска да се съсредоточа върху свързаните с престъплението романи, които доминираха в списъците на бестселъри. Скоро започнах да рецензирам по една книга седмично за неспециализирания раздел „Стил“ на Post.

След годините, през които четях за удоволствие Джон Д. Макдоналд, Лорънс Сандърс, Елмор Ленард, Рос Томас, Ед Макбейн, Джеймс Лий Бърк, Томас Харис и Майкъл Конъли, аз бях станал техен фен. Сега, когато започнах редовно да чета трилъри, разбрах колко много други талантливи автори има. Открих хора като Денис Лихейн, Ян Ранкин, Дона Леон, Робърт Лител, Джордж Пелеканос, Джон Лекроарт и Алън Фърст. Рецензирах бестселъри на Джон Гришъм, Том Кланси, Сю Графтън, Джон Сандфорд, Джеймс Патерсън и Патриша Корнуел; от някои се възхищавах, други не ми допаднаха, но техният успех говори нещо за популярната ни култура. Имах съм удоволствието да известя читателите за нови таланти като Карин Слотър, Дейвид Корбет, Робърт Ройланд и Чарли Хюстън.

Четях и все повече се изненадвах от промяната на читателските навици в Америка. Бях израснал с хитовите романи от 50-те и 60-те години, написани от хора като Джеймс Мичънър, Харолд Робинс, Джон О’Хара, Джаклин Съсман, Херман Уок и Ървинг Стоун. Те изследваха секса, парите, филмовите звезди, войната, религията и екзотични далечни страни, но рядко се интересуваха от престъпления. По това време криминалните романи бяха затворени в жанрово гето, често първите им издания бяха с меки корици и рядко печелеха масова аудитория.

Днес тези много популярни романисти са изместени в списъците на бестселъри от свързани с престъпленията повествования, определяни с не много ясния етикет трилъри, което включва твърди черни романи за частни детективи в традицията на Хамет и Чандлър, както и по-просторната вселена на книги, в която влизат шпионски трилъри, юридически трилъри, политически трилъри, военни трилъри, медицински трилъри и дори литературни трилъри. Запазил съм броя на Book World от 25 декември 1966 г., колкото и невероятно да изглежда, имам рецензия в него. Списъкът на най-продаваните автори в тук, от горе надолу включва Робърт Кричтън, Алън Друри, Джаклин Съсман, Ребека Уест, Мери Рено, Едуин О’Конър, Джеймс Клавел, Бърнард Меламъд, Харолд Робинс и Хари Марк Петракис. Двама политически романисти, двама или трима писатели, двама първомайстори на секса и евтината литература, но не и криминални романи.

Да сравним със списъка Book World от февруари 2006. По мои сметки девет от десетте изредени книги са трилъри, включително „Клетката“ на Стивън Кинг, „Шифърът на Леонардо“ на Дан Браун, „М като мълчание“ на Сю Графтън, „Клубът на Хънт“ на Джон Лекроарт. Една друга неделя през същия месец New York Times Book Review изрежда петнадесет трилъри в списъка си от шестнадесет бестселъри с твърди корици, включително тези от Post плюс „Обръщането на ангела“ на Грег Илс и различни други не особено значими книги. Промяната в списъците от 1966 към 2006 е драматична. Ако леко опростя ситуацията, бих казал, че Джон Гришъм е новият Джеймс Мичънър, а „Шифърът на Леонардо“ е нашия „Отнесени от вихъра“.

В тази книга ще се върна към корените на съвременния криминален роман, към автори като Едгар Алън По, Артър Конан Дойл и Агата Кристи, за да разгледам как съвременният трилър се променя. Нарекох тази трансформация триумф на трилъра. Ще се сблъскаме с въпроса за дефиницията. Какво всъщност е трилърът? По какво той се различава от загадката или от криминалния роман? Терминологията далеч не е прецизна, но нека предложа някои отправни точки. Кристи и нейните имитатори пишат мистерии, в които акцентът е поставен върху интелектуалното справяне с престъплението. Нейната традиция на така наречените „уютни мистерии“, които привличат читателите, които не желаят насилия, е продължена и в по-находчивите романи на автори като американката Марта Граймс.

В тези страна, някъде около 1930 г. Дашиъл Хамет изобретява американския криминален роман, известен още като детективски, а Реймънд Чандлър продължава по пътя, прокаран от Хамет. Тяхната традиция на твърди повествования за частни детективи доминира няколко десетилетия, но през 70-те години криминалният роман започна да се преобразува в нещо, което е по-голямо, по-мрачно, по-изобретателно и с повече насилия – модерния трилър. Няколко романа маркират експанзията на трилъра – „Първият смъртен грях“ на Лорънс Сандърс, „Денят на чакала“ на Фредерик Форсайт, „Невинен до доказване на противното“ на Скот Търоу, „Ловът на Червения октомври“ на Том Кланси, „Фирмата“ на Джон Гришъм, „Мълчанието на агнетата“ на Томас Харис и „Реката на тайните“ на Денис Лихейн.

В рецензия за нереалистичния роман „Шпионски легенди“ на Робърт Лител в New Yorker през 2005 Джон Ъпдайк пише: „Едва ли си струва да бъде търсена изплъзващата се разлика между трилъра и не-трилъра, та нали изглежда самите автори на трилъри се бунтуват, стремят се да се измъкнат, насочват се към не толкова строго регламентрана връзка с читателя. Те пишат по-пространно, отколкото преди, с повече размах.“ Ъпдайк отбелязва, че амбициите на Агата Кристи никога не надхвърлят стегнатите и добре построени загадки, които тя пише, „докато Лител и Льо Каре, както и високо ценената Ф. Д. Джеймс дават знаци, че искат да бъдат „истински“ романисти, свободни да следват персонажите, където те ги водят, и да предлагат знанието си за света, без задължението да предлагат напрежение във всяка глава.“

Високо цененият Ъпдайк би могъл да продължи и да добави и доста други автори на трилъри към този списък на непокорни души, много от които прекрачват границата, която отделя истинските писатели. Романи като „Банкок 8“, „Трудна революция“, „Тропическа нощ“, „Направено за петаче“, „Невинен до доказване на противното“, „Шпионски легенди“, „Червеният дракон“, „Законът на Бош“, „Полетът на гарвана“ са просто сред най-добрата съвременна проза.

Когато Мари ме потопи в ритъма на трилъра аз имах известни опасения. Бях се дипломирал през 50-те, амбициозното време, когато високите модернисти – Т. С. Елиът, Джеймс Джойс, Уилям Фокнър – бяха водещи фигури за студентите, и изпитвах известно чувство на вина, когато се смъкнах до популярната литература и конкретно до трилърите. Много хора от моето поколение споделяха настроенията ми. Когато моят полицейски трилър „Любовницата на президента“ излезе през 1976 г. рецензентката на Washington Post призна, че се е заключила в офиса си, за да го дочете. Книгата била като Еверест в своя жанр.“ Почувствах се поласкан, докато тя не ме цапна по главата с финалното: „Разбира се, аз винаги съм обичала китайска храна.“

С други думи, бях ѝ осигурил няколко часа гузно удоволствие, но не бях значим автор, който заслужава сериозна подкрепа. Обвинението беше справедливо, но се утешавах с продажбите за 250 000 долара с меки корици и договор за екранизиране. Няколко години по-късно видях друга рецензия, в която същата авторка признаваше, че след значителни терзания решаваше, че няма проблем да се харесва популярна литература. Зарадвах се за нея.

Много хора имат затруднения, когато прескачат от официално одобрената „литература“ към забавни романи, и това не са само продукт на от 50-те години. Наскоро получих мейл от студен горен курс английска литература в Хюстън, който питаше кои трилъри трябва да прочете и дали въобще трябва ги чете: „Измъчвам се от вина, когато чета нещо от този род. Животът е кратък. Още не съм прочел целия Дикенс и Шекспир. Имам ли време за детективски романи?“ Можех само да го намекна, че животът е доста по-дълъг, отколкото си мисли сега, и че има време за, да кажем, Елмор Ленард и Денис Лихейн, заедно с Дикенс и Шекспир.

Колкото повече чета, толкова по-добре осъзнавам, че когато ме потопи в ритъма на трилъра, Мари ми е дала възможност да се нагазя в новия мейнстрийм на американската популярна литература. Искам да изследвам този нов мейнстрийм и неговата поява. Искам да покажа кои са добрите автори и защо – а донякъде и кои са някои от слабите и защо. За мен е несъмнено, че нивото на талантите в трилърите и криминалните романи днес е по-високо от всякога в Америка и Англия. Казвам това, след като напоследък препрочетох много от високо ценените криминални романи, които бях чел преди десетилетия. Уви, книгите, които сме обичали на младини, подобно на сладурчетата, с които сме флиртували, не винаги остаряват красиво. Паметта ни върти номера и често се оказваме подведени от филми, които чувствително подобряват изходния материал. Носталгията е най-сладкия наркотик, но тя замъглява мислите, изкривява спомените и ни подвежда, ако ѝ се оставим.

Трябва да се запитаме защо трилърите стават все по-популярни. Разбира се, напрегнатите истории за някаква заплаха винаги интуитивно са ни привличали. Лий Чайлд, авторът на поредицата за Джак Ричар, ефектно обясни веднъж:

В еволюцията на човека ние сме създали езика, създали сме разказването и за това трябва да е имало сериозна причина. Мисля, че още когато хората са живеели в пещери, са съществували истории за опасности и рискове, които са завършвали благополучно. За мен това е същността. И по тази причина и днес, 100 000 години по-късно ние продължаваме да разказваме. Увлекателното четиво е това.

Има, разбира се и съвременни причини за триумфа на трилъра. Една от тях е трансформацията на издателския бизнес. Възхваляван някога като „професия за джентълмени“, днес той прилича повече кръчмарска свада, след като корпоративното поглъщане засили натиска за печалби върху редакторите. В крайна сметка, трилърите се продават, което означава, че съществува боричкане за писатели, които могат да произведат книги, които се превръщат в корпоративен доход. Разбира се, има и други социални и културни фактори. Десетилетията на войни, рецесия, политическа и корпоративна корупция направиха Америка по-цинична – или по-трезвомислеща – и така по-отворена за романи, които разглеждат тъмните страни на нашето общество. И все пак, повечето трилъри успяват да достигнат до щастлива развръзка. Те ни напомнят колко грозно и опасно може да бъде нашето общество, но някак успяват накрая да ни предложат известна надежда. Трилърите предлагат илюзията за ред и справедливост в един свят, който често изглежда лишен от тях.

Разбира се, ние четем и за удоволствие. Обичаме възбудата на напрежението. Искаме да разкрием виновника. Всъщност, днес ние обичаме напрежението повече от секса, поне в книгите. През 50-те и 60-те сексът беше завладял популярната литература. От „Аз съм съдът“ през „Пейтън Плейс“ до „Синдромът Портной“ и безброй други. Днес сме потънали до козирката в секс. Кой би искал да чете за него? Книгите, които разглеждам, съдържат сравнително малко секс и вулгарен език, нищо от това, което сме принудени да търпим по НBO. В съвременния трилър напрежението заменя секса като мотор, който движи популярната литература. 

Тъй като трилърите станаха по-популярни, и се потенциалните приходи са по- добри, много от най-талантливите млади писатели, които, едно поколение по-рано били потънали в мъчителни романи за нещастното си детство, днес се опитват да станат следващите Гришам и Графтън. Нивото на тяхната работа се повиши и най-добрите от днешните трилъри са в горещия центъра на американската проза. Чуваме да се говори за някаква предишна „златна ера“. Забравете. Тук и сега е златната ера на трилърите, някои от които надхвърлят жанровите рамки. „Мълчанието на агнетата“ и „Реката на тайните“ са отлични примери за това. И двата романа – и наградените с оскари техни екранизации – са несравнимо по-задълбочени и въздействащи от по-старите образци.

Тази книга не е за мен – писателите обичат да ни занимават със себе си – но тя несъмнено е от мен, затова смятам за основателно да кажа нещо за себе си, за моето формиране, за предпочитанията и предубеждения си. Същественото е, че като читател и рецензент аз попадам в три категории – книжен червей, средно интелигентен човек и писател.

Повратната точка в моя живот настъпи, когато на четири години прекарах една година при родителите на майка ми. Баба ми беше припряна дребна жена, която реши, че е крайно време да се науча да чета. Спомням си как седях на пода, а тя – пред черната дъска ми преподаваше азбуката. Скоро почнах да чета неделните комикси, а след това и книги. Все още пазя екземпляра от „Хъкълбери Фин“, който тя ми подари на Коледа, когато бях на шест. Никога не съм бил отличник, в първите класове се отегчавах, като гимназист се бунтувах, но четях много и винаги можех да напиша есе или да представя доклад, при нужда бих могъл да се оправя и с някоя книга. Повечето неща, които научих в младите си години, са резултат на това, че от малък свикнах всяка сряда да се качвам на автобуса до обществената библиотека, да взима максималните разрешени пет книги, да ги прочитам и да се връщам следващата събота за нови пет. „Братя Харди“ бяха първата ми криминална поредица, ако не се броят комиксите за Дик Трейси. 

Майка ми имаше доста бестселъри. Първият роман за възрастни, който си спомням, че прочетох, беше „Мантията“, който беше пълен с вълнуващи битки с мечове. Обичах „Фермата на животните“ на Оруел, без да разбирам политическото ѝ послание. Поглъщах разказите на Марк Твен, които има сериозен принос за покваряването на младия ми ум. Един тийнейджър в Тексас може да се чувства ужасяващо самотен, ако не е част от доминиращата култура, основана на футбола, петрола, кадилаците и кънтри клубовете. Той постоянно се ослушва за слаби сигнали отдалече, за свидетелства, че някъде другаде други споделят неговата неудовлетвореност. В гимназиалните си години бях потънал дълбоко в Съмърсет Моъм, чиито възгледи са подчертано нетексаски, и Линклер Луис, който ме насърчаваше да презирам хората като Джордж Бабит и Елмър Гантри, които ме заобикаляха.

Прекарах две години в Тексаския щатски университет в Дентън, къде състуденти ми бяха Пат Бун, който беше част от моето братство, преди да излети към звездите, и Бил Мойерс, който след десетина години щях да срещна в Белия дом. Лари Макмъртри пристигна в кампуса непосредствено след като аз си тръгнах; двамата с него изкарахме един курс по творческо писане при д-р Джеймс Браун. Животът беше добър в Северен Тексас – с изключение на това, че, подобно на много други впечатлителни момчета от това време, бях омагьосан от Франсис Скот Фицджералд. Мечтаех за кулите от слонова кост в Принстън. Уви, не разполагах с пари, да не говорим за оценки, за да вляза в този далечен рай. Но имах приятел в Южния университет в Сюъни, Тенеси и, не без усилия, успях да събера необходимите средства и да се запиша там.

Дотогава бях чел хаотично. В Сюъни всъщност започнаха да ме обучават. Изкарах един добър курс за Шекспир и един превъзходен за ренесансовите поети, воден от несравнимия д-р Чарлс Трауик Харисън от Алабама. Това е най-важният курс за цялата ми следване. Когато започнеш да цениш величието на стихове като „Но зад гърба ми с тропот глух ме стряска / на времето крилатата каляска…“ от Андрю Марвъл (превод Ал. Шурбанов) или „Берете рози в своя час, / че Времето не спира“ на Робърт Херик (превод Сп. Николов), започваш да схващаш възможностите на нашия език. Изкарах и курс върху поетите на Романтизма, който ме отегчаваше, и друг за литературната критика, който ме объркваше. Започвах да схващам, че по света има както блестящи интелектуалци, така и хора с по-скромни възможности, ясно беше, че попадам във втората категория. Докато слушах за критиката до мен седяха младежи, които щяха да станат изтъкнати професори и водещи учени – Джон Флеминг в Принстън, Джон Еванс във Вашингтон и Лий, Бърни Дънлап в Университета на Южна Каролина, Хенри Арнолд в Сюъни – и беше ясно, че не споделях техните имаха интелектуални интереси.

В курса по съвременна литература се възхищавах от Хемингуей и Фицджералд, но не успях да навляза по-дълбоко във Фокнър, нито да изчета докрай „Моби Дик“ и „Война и мир“. Бих казал, че любимите ми романи са „Великият Гетсби“, „Хъкълбери Фин“ и „Самотният гълъб“ и съм се наслаждавал на много други автори, включително Греъм Грийн, Филип Рот, Джон Ъпдайк, Джон О’Хара, Фланъри О’Конър, Ан Бийти и Джеръм Дейвид Селинджър, както и на много от тези, които разглеждам в тези страници. 

Когато се дипломирах и по-академично настроените ми състуденти се насочиха към магистърски програми, аз станах репортер в Nashville Tennessean за 65 долара на седмица. Тогава написах и първата си професионална рецензия, допускам, че бихте я нарекли професионална. Не ми плащаха, но можех да задържа книгата. По-късно си преместих във Вашингтон, за да работя в администрацията на Кенеди и да се насоча към писателска кариера. Към края на 60-те, когато се появи първата ми книга за кратко бях млада надежда. За известно време пишех за The New York Times Magazine и рецензирах за Washington Post и New York Times Book Review, където на първа страница излезе текста ми за „Пътя към президентството: 1968“ на Тиъдър Уайт. Уви, статутът ми на млада надежда помръкна, когато реших да пренасоча енергията си от журналистиката към по-неблагодарния занаят на романиста.
Така стигам до третата категория – писател. Публикувал съм девет романа, поне два от тях не са лоши („Господарите на Земята“ и „Любовницата на президента“, ако държите да разберете) и няколко нехудожествени книги. Рецензирам романи като човек, който е от гилдията. Познавам всички проблеми и много от триковете и обикновено разбирам кога авторът играе на върха на възможностите си, кога блъфира или просто не разполага с печеливши ходове.

Изпитвам огромно съчувствие към писателите. Не е толкова трудно да се напише и да се публикува роман, ако имате известни базови умения, но е дяволски трудно, почти невъзможно да се напише добър роман и аз уважавам тези, които го могат. Писането е трудна и самотна работа. Виждате неграмотни драскачи да забогатяват, а вие не можете да си платите наема. Колкото и добър да сте, има други, които са по-добри, цял легион. Когато сте млад и книгата ви току-що е излязла, всяка неделя се втурвате към вестникарската будка и грабвате New York Times Book Review, за да търсите аплодисментите, които ще ви изстрелят към славата и богатството. Трябват ви месеци, за да разберете, че тези копелета там нямат намерение да ви рецензират.

Веднъж Times публикува кратка и остра рецензия за един дебютен роман. След няколко недели излезе и отговор на автора от едно изречение: „Вие ми разбихте сърцето.“ Писането наистина може да ви разбие сърцето, но понякога, ако сте талантлив, упорит и имате късмет, може да оцелеете, дори да напреднете. Както веднъж Макмъртри подхвърли, след цял живот упорит труд можете да израснете от „обещаващ“ до „и др.“

Дразня се, когато виждам чудесни писатели да бъдат определяни като „жанрови“ – криминални, шпионски и пр. – от хора, които въздишат по последните неразбираеми постмодерни маниерничения. Книгата си е книга. Етикетите са необходими за подреждането на книжарниците, но сериозните читатели не трябва да им обръщат внимание. Надолу ще следвам едно основно правило: ще оценявам авторите не според репутацията им, а според думите, които пишат. Репутациите са това, което другите мислят, тази книга е това, което аз мисля.

Не очаквам всеки да се съгласи с мен. Всички ние имаме различни предпочитания, понякога изненадващо различни. Неотдавна споделих възхищението си от Джорж Пелеканос и Майкъл Конъли пред един уважаван от мен автор на криминални романи. Той ми отговори, че „по причини, които на мога напълно да осмисля, не мога да се заставя да изчета Пелеканос“ и добави, че смята „полицейските процедури за ужасно скучни – а Конъли потъва в тях“. Помислих си, че това е доста перверзно, но някои читатели могат да си помислят същото и за т моите пристрастия.

Две предупреждения. Първо, има множество добри автори, които работят днес, но не мога да включа всички. Бих искал да можех. Второ, от време на време, когато коментирам книгите, ще разкривам края им. Така че, ако не искате да разберете кой е убил Роджър Акройд или кой стои зад заговора за убийството на Кенеди в „Сълзите на есента“, каква изненада донася радост в измъчения живот на Хари Бош, внимавайте, защото истината може да изскочи.

Докато пишех тази книга повече от сто писатели основаха International Thriller Writers Inc. Тази организация възприе убеждението, че трилърите и загадките са различни категории и че уважаваната Mystery Writers of America, която присъжда ежегодните награди Едгар (по Едгар Алън По) предпочита загадките пред трилърите. Сайтът на групата thrillerwriters.org предлага списък на най-добрите образци на жанра от възникването му до наши дни. Определението им за трилър, подобно на моето, е разширено и се връща назад във времето до „Жената в бяло“ на Уилки Колинс, „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ на Робърт Луис Стивънсън, „Портретът на Дориан Грей“ на Оскар Уайлд и „Дракула“ на Брам Стокър, преди да продължи към „Третият човек“ на Греъм Грийн, „Непознати във влака“ на Патриша Хайсмит, „Манджурският кандидат“ на Ричард Кондън, „Червеният дракон“ на Томас Харис, „Фирмата“ на Джон Гришъм и пр. Нито Хамет, нито Чандлър са включени, защото те са разглеждани като автори на детективски романи, а не на трилъри. (За да се усложни допълнително ситуацията, повечето днешни детективски романи са смятани за трилъри, просто заради нивото на насилие в тях.) 

Списъците са нещо забавно, но всички оценки на съвременници са подозрителни. Единствената истинска проверка на литературата е това, което един от моите професори нарече „всеобщо приемане“. Това не означава, че Том Кланси е велик писател, защото е продал милиони книги. Това означава, че Марк Твен и Чарлс Дикенс са велики писатели, защото просветената преценка през вече повече от век продължава да ги разглежда като велики писатели, а и защото ние, обикновените хора, продължаваме да ги четем. Последната дума принадлежи на бъдещето. Което не означава, че не можем да възразяваме.

Джонатан Ярдли, критик на Post и носител на наградата Пулицър, веднъж написа, че Едмънд Уилсън „вижда своята мисия в това да представя достойни писатели на интелигентни непрофесионални читатели“. Очевидно аз не съм Уилсън и авторите, които защитавам, не са знаменитите модернисти, от които той се възхищава, но ми е приятно да мисля, че споделям тази достойна за уважение задача - да представям значими писатели на интелигентни читатели. Има много и от едните, и от другите днес и аз се надявам, че тази книга помага да ги съберем.

2. Престъплението в миналото: По, Дойл, Кристи

Може да се твърди, че първите велики трилъри са класически творби като „Едип цар“ (цар/разследващ открива убиец – самият той) или „Хамлет“ (принц/разследващ се колебае), но общоприетото схващане е, че детективската история е създадена от Едгар Алън По с разказа „Убийствата на улица Морг“, публикуван през април 1841 г. в Graham’s Magazine във Филаделфия. Когато съчинява тази творба По излиза от друг подобен жанр, в който вече се е усъвършенствал – страшния разказ. Спомням си как на дванадесет години или някъде там открих страшните разкази на По – „Ямата и махалото“, „Бъчвата с Амонтилядо“, „Издайническото сърце“ – и бях втрещен. Нищо в „Черният красавец“ и „Ласи“ не ме бе подготвило за мрачните видения на По. Той е бил тревожна личност с необуздано въображение, далеч изпреварил своето време. 


Edgar Allan Poe


„Убийствата на улица Морг“ си е доста страшен, но, за разлика от страшните разкази на По, тук той се придържа към представата, че човешкия разум – персонифициран от един частен детектив, човек с блестящ интелект – може да надделее над лудостта. Това е наистина странен разказ. В изданието, с което разполагам, той е четиридесет и пет страници, от които първите четири и половина – една десета от цялото – са посветени на пространни разсъждения за „аналитичните способности“. Един днешен редактор би задраскал това отклонение, още повече, че детективът на По говори за същото в разказа.
Накрая същинското повествование започва: 

Пролетта и част от лятото на 18… година прекарах в Париж, където се запознах с някой си мосьо Ш. Огюст Дюпен. Този млад господин бе потомък на знатен, дори наистина прославен род, но в резултат на неблагоприятни събития бе изпаднал в такава бедност, която бе изсмукала цялата му енергия, така че не се стремеше към каквото и да е в този свят, не се и грижеше да възвърне предишното си богатство. (Превод Б. Дамянов.)

Клетият Дюпен и ненаименования повествовател са страстни любители на книгите и решават да наемат заедно една къща. Повествователят скоро стига до заключението, че Дюпен е най-необикновения човек, който е срещал. Той е особено впечатлен от „блестящите аналитичните способности“ на Дюпен и ги илюстрира с един драматичен пример. Двамата са се разхождали и са мълчали четвърт час. Изведнъж Дюпен споменал един артист, когото и двамата познавали. Повествователят наистина си е мислел за него и възкликва: „Дюпен, умът ми не го побира. Не бих се поколебал да кажа, че съм удивен и просто не вярвам на ушите си. Как е възможно да знаеш, че мисля за…?“ Дюпен припомня, че пред петнадесет минути един човек с кошница с ябълки е връхлетял върху повествователя и след това разкрива веригата от мисли, които го е довела от ябълките до актьора.

След тази демонстрация на силата на ума на Дюпен двамата прочитат в един вестник за убийството на майка и дъщеря в техния дом, който се намирал на подходящо назованата улица „Морг“. Убийствата били извършени с невероятно насилие и очевидно извършителят е обладавал огромна сила. Съседи чули писъците на жените. Преди те да успеят да разбият вратата и да се качат до апартамента на четвърти етаж, те чули груби гласове, които говорели на някакъв език, който никой не успял да разпознае. Вратите и прозорците на апартамента били заключени отвътре. Не се разбирало как някой би могъл да влезе или да излезе от него.

Дюпен познава префекта на полицията, който му разрешава заедно с повествователя да огледат местопрестъплението. Той го оглежда, изследва телата на жертвите и скоро стига до извод за идентичността на убиеца, обясненият му стъписват повествователя. Когато изследва прозорците, които изглеждат сякаш не могат да се отворят, Дюпен открива скрита пружина, с която те това става лесно. Вече е открил как убиецът е могъл да влезе и да излезе, той забелязва и гръмоотвод, който би могъл да се използва от престъпника да се качи до прозореца. След това открива „малък кичур“ коса, който изтръгва от стиснатите пръсти на една от жертвите, пропуснат от полицията. Забелязва, че отоците по врата на една от жертвите са твърде малки за да са оставени от човешка ръка. Намира и парче от панделка, като тези, които се използват от моряците, за да си връзват косите, също пропуснато от полицията.

Като обобщава всичко това и като добавя, че убиецът явно е по-силен, по-пъргав и по-брутален от човек, Дюпен заключава, че убиецът е „исполински жълто-червеникав орангутан, населяваш индонезийските острови.“

Той публикува обява в Le Monde, в която твърди, че е намерил изгубен орангутан и кани собственикът му да се яви и да си го получи. Преди морякът да се появи, Дюпен и повествователят се въоръжават, в случай че той се окаже склонен към насилие. Морякът наистина признава, че неговият орангутан е избягал и е извършил убийствата. Той се съгласява да разкаже на полицията какво се е случило. Вместо да благодари на Дюпен, префектът на полицията му казва да не се меси в неща, които не са негова работа. Но Дюпен споделя с повествователя: „Доволен съм, че го победих на негов терен.“

Така завършва първият криминален разказ в световната литература. Той въздейства, защото По, както и Конан Дойл след него, си играе с нашето желание да се идентифицираме с блестящия детектив и да се надсмеем над глупавите ченгета. Решението на загадката – убийство, извършено от маймуна – е ефектно, но всъщност не отговаря на днешните стандарти. В реалния живот могат да минат десетилетия, може би векове, без да попаднем на две жени, убити от избягал орангутан, въоръжен с бръснач. Геният на По е в изобретяването на жанра, не във въвеждането на маймуна-убиец. В изблик на вдъхновение той ни е създал образа на частния детектив, който се надсмива над некадърната полиция, загадката на заключената стая и повествователя, приятел и сътрудник на детектива, който става образец за неизброими помощници при разследвания, на първо място д-р Уотсън.

Нищо не е по-поразяващо в този разказ от усещането ни колко много Дойл скоро ще почерпи от него. Ексцентричният и капризен Холмс много прилича на Дюпен. Повествователят в разказите за Дюпен, подобно на д-р Уотсън, не само следва своя герой, но и непрекъснато ни повтаря колко блестящ е той. Дюпен изглежда може да чете мислите на повествователя, което съответства на многото случаи, в които Холмс смайва Уотсън, като му разкрива, че някой случаен минувач е литовец левичар, който обича полката и мрази майка си. Публикуваното от Дюпен съобщение във вестник, с което се призовава престъпника, както и въоръжаването на двамата разследващи са сюжетни елементи, които се срещат често в разказите за Холмс.

По е автор на още два разказа за Дюпен – „Загадката на Мари Роже“ и „Откраднатото писмо“. Първият е шестдесет и седем страници и не става за четене. По разказва историята около смъртта на Мари Роже – нейното тяло е намерено в Сена; Дюпен и повествователят четат съобщенията във вестниците и обсъждат кое в тях е вярно и кое не. И тук някои от уликите са абсурдно прости – ивица план е вързана около тялото на жертвата с „моряшки възел“, което кара Дюпен да подозира млад флотски офицер. Същността на разказа е в това, че Дюпен решава загадката, без дори да посети местопрестъплението. За него е достатъчно да приложи своя интелект към фактите. Ще се появят и други детективи, които си стоят в креслата, като се почне с брата на Шерлок Холмс Майкрофт.

Другият разказ – „Откраднатото писмо“ – е изграден около липсващо писмо, което по някакъв начин би могло да предизвика дворцов скандал. Полицията безуспешно претърсва апартамента на един министър, за когото подозира, че го е откраднал; единствено Дюпен, който възприема мисленето на злодея, разбира, че не би скрил писмото, а би го оставил на видно място, което обичайното търсене би пропуснало.

Критиците предлагат различни интерпретации на разказите за Дюпен. В своята книга „Съвършеното убийство Дейвид Лейман внушава, че изобретяването на детективското повествование е свързано със залеза на Романтизма и неговия „култ към благородния дивак“. Със сигурност не е случайно, казва той, че в първия детективски разказ се оказва, че „виновникът е ужасяваща трансформирана версия на благородния дивак“. Той твърди, че тъмните дела на орангутана са „То (несъзнаваното) на една чудовищна, неконтролирана примитивна енергия, Романтизмът излязъл от контрол“.

Може би, но за нашата цел, нека просто наричаме лопатата лопата и орангутана – проклета маймуна и да не забравяме, че бедният Еди прокарва пътя за Шерлок Холмс.

Двама класици

Уилки Колинс (1824-1889) е близък приятел на Чарлс Дикенс и като него пише обемни и сложни романи, препълнени с персонажи и събития, и конкретно „Жената в бяло“ и „Лунният камък“. Колинс е първият писател, който разбира, че романите загадки богат да бъдат богати и амбициозни като творбите на Дикенс. „Жената в бяло“ е странно, мистериозно повествование за любов, измама, сгрешена идентичност, принудителен брак, вярна сестра и възмездие – дотогава не е имало подобно нещо. „Лунният камък“, който е още по-екзотичен, разказва за безценен диамант, откраднат от Индия и донесен в Англия заедно с проклятието, което, когато се пробуди, носи смърт и разрушение. Т. С Елиът го определя като първия и най-добрия английски детективски роман. В него, като тръгва от некомпетентните ченгета на По, Колинс въвежда възхитителния сержант Къф от Скотланд Ярд. Колинс е засенчен от Дикенс като романист и от Дойл като криминален писател, но тези два романа се възприемат добре и днес, със сигурност по-добре от повествованията на Дойл. Неговата история за проклятието на индийския диамант е повторена в разкази на Дойл като „Знакът на четиримата“, а готическият облик на неговите романи е повлиял на автори от ХХ в. като Лорънс Сандърс и Томас Харис. „Жената в бяло“ и „Лунният камък“ са първите велики криминални трилъри, основно четиво за всеки който проявява сериозен интерес към съспенса.

Елементарно, драги Уотсън

Има хора, които изучават повествованията за Холмс с усърдие на талмудисти. Крал Лир и неговият шут никога не са били обект толкова внимателно изследване, колкото Холмс и Уотсън от „шерлокианците“, както те сами се наричат. Най-крайните от тях отхвърлят Конан Дойл и разглеждат Холмс като историческа фигура, чиито приключения са записани от неговия приятел д-р Уотсън. Конан Дойл е сведен до негов литературен агент.

Arthur Conan Doil


Не съм шерлокианец, но с удоволствие препрочитам някои от разказите. Възможно ли е човек, който цени динамичните, написани с въображение и изпълнени с напрежение повествования да не ги харесва. Но мисля, че величието на тези разкази не се разбира от мнозина. Холмс е известен с изключителните си способности да се бори с престъпленията, интелектуален супермен, чийто тревожен ум открива отговори, невидими за простосмъртните. Той непрекъснато поучава Уотсън – и нас – за силата на дедукцията и поколения читатели са се прекланяли пред неговия висш интелект.

Всичко това обаче са празни приказки. Геният на Дойл е в способността му да си играе с нас. Отново и отново зашеметяващите по замисъл решения на Холмс се оказват прости, дори глупави. Авторът държи всички козове в тази игра. Той предварително е изработил загадката и ни подхвърля различни улики, някои от тях уместни, но повечето имат задачата само да затруднят читателя. Не препрочитаме историите за Холмс заради загадките, а въпреки тях, защото харесваме вълнуващия, топъл, успокояващ и вече изчезнал свят, в който Дойл ни призовава. Като имам предвид това, нека погледна по-внимателно към повествованията за Холмс.

Започваме с младия Конан Дойл, който през пролетта на 1886 г. практикува медицина в като корабен лекар, но изгаря от желание да пише. Като студент по медицина той е дълбоко впечатлен от един професор, който подчертава ролята на внимателния преглед и неуморимата логика при диагностицирането на пациентите. Доил е чел По и Колинс и решава да създаде детектив не много различен от Дюпен, но англичанин, който да разкрива престъпленията със силата на наблюденията и анализа.

Първият публикуван роман на Дойл – „Етюд в червено“ – е странен и тромав. Той започва с разказ на Уотсън от първо лице за запознанството му с Холмс. Научаваме, че Уотсън е бил военен лекар във „втората афганистанска война“. Тогава е ранен и е изпратен в Лондон да се възстанови. Първото нещо, което Холмс казва е: „Сигурно сте се завърнали от Афганистан.“ „За бога, как се досетихте?“ Отвръща „изумен“ Уотсън. Но Холмс само се усмихва. Двамата решават да наемат обща квартира на „Бейкър стрийт“ 221В. Холмс запознава Уотсън за „науката дедукция“ и му споделя: „Е, и аз си имам занаят. Предполагам, че на света няма друг човек, който да го упражнява. Занимавам се с криминални експертизи, ако това ви говори нещо.“ Обяснява му как е разбрал, че е бил в Афганистан: „Размишленията ми протекоха горе-долу в следния ред: — Господинът пред мене прилича на лекар, но има и военна осанка. Тогава значи е военен лекар.“ Уотсън се съгласява и подхвърля: „Напомняте ми Дюпен на Едгар Алън По.“ Холмс отхвърля комплимента, като казва, че Дюпен е „доста посредствен“. (Превод Огн. Иванова.)

Лоялният и тромав Уотсън никога не е толкова колоритен и интересен като Холмс, но той е незаменим за развитието на действието. Ние виждаме Холмс през неговите очи, възприемаме неговата привързаност и благоговение. Уотсън не се уморява да ни повтаря, че Холмс е най-необикновения човек на света и повечето читатели възприемат това твърдение дори и тогава, когато фактите не го потвърждават. 

Скотланд Ярд се обръща за помощ към Холмс. Един американец е намерен мъртъв в усамотена къща. Уликите включват женски пръстен, думата „Рейч“, написана с кръв на стената, отпечатъци от стъпки, следи от файтон, Холмс ги разчита, а полицаите – не. Когато един от полицаите обявява, че очевидно жена на име Рейчел е ключът към загадката, Холмс го информира, че „рейч“ на немски означава „мъст“. Хомс извиква „шест мръсни калпазанчета“ – „помощният детективски отряд на улица „Бейкър“ – да участват в разследването, което показва, че Дойл цени въвеждането на деца в романите. След като и втори американец е убит, Холмс извиква кабриолет, когато кочияшът пристига, Холмс му нахлузва белезници и обявява, че това е убиецът. И този човек – Джеферсън Хоуп – си признава.

Прочели сме 35 страници, знаем убиеца, но нямаме представа кой е Джеферсън Хоуп и защо е убил двамата американци. Дойл започва „Част ІІ“ на историята. Разказът на Уотсън е заменен от повествование в трето лице, което ни въвежда в една „безбрежна солна равнина“ в „централната част на големия северноамерикански континент“. Няколко години по-рано, през 1847 един мъж и малко момиче, единствените оцелели от един керван, са спасени от група мормони, тръгнали към Обетованата земя в Юта. Те искат от мъжа да приеме тяхната религия заедно с детето, което той е осиновил. Мъжът се съгласява, но никога не приема тяхната полигамия.

Няколко години по-късно дивите мормони изискват от него да предаде осиновената си дъщеря на един мъж, който вече има седем жени, но бащата отказва. Той бива убит, а младата жена е заставена да се омъжи и умира. Но мъжът, когото наистина обича – Джеферсън Хоуп – оцелява, заклева се да отмъсти и след години успява, когато проследява до Лондон мормона, който е откраднал неговата любима и още един мъж. Тази американска ретроспекция отнема 25 страници. След това Уотсън отново поема повествованието и Хоуп потвърждава, че е станал файтонджия, така е проследил и убил жертвите. Проблемът какво да стане с Хоуп, чиито убийства изглеждат доказани, се разрешава, когато той умира от сърдечен удар.

За дедуктивните умения на Холмс повратната точка в случая идва, когато той изпраща телеграма до Кливланд, където е живяла първата жертва, със запитване за семейния му статус. Полицията в Охайо отговаря, че мъжът „искал защитата на закона от някогашен съперник в любовта, наречен Джеферсън Хоуп и че въпросният Хоуп в момента се намира в Европа“. За Холмс подпомогнат от неговите помощник детективи, е детска игра да издири кочияш на име Хоуп, който за щастие продължавал да използва това име. Скотланд Ярд също е можел да отправи правилния въпрос до кливландската полиция. Романът завършва с тържествения обет на Уотсън да запознае света с необикновените способности на Холмс.

Всъщност необикновените способности на Холмс се изразяват в изпращането на една телеграма. Като си дава сметка, че това повествование е кратко, Дойл ни отпраща да прекосим половината свят, за да ни потопи в една мрачна история за изнасилване и смърт сред мормоните. Дойл със сигурност се е надявал, че подобни сензационни събитие ще увеличат шансовете му да продаде книгата.

Оказва се, че това не е толкова лесно. Обемът е неподходящ дължина – голям за разказ и кратък за роман. Двама издатели отхвърлят „Етюд в червено“ преди от Ward Lock & Co. да предложат да я включат в коледното издание на Beetonза 1887 г. Тогава щастието се усмихва на Дойл. Редактор в Lippincott’s Magazin харесва историята и моли Дойл за продължение. Представете си в какво положение се оказва Дойл. Отнело му е повече от година да публикува първата си история. Сега има втори шанс да представи Холмс на читателите. И какво прави той? Това, което всеки сериозен писател би направил – скъсва се от писане.

Второто приключение на Холмс, „Знакът на четиримата“, вероятно съдържа повече напрежение на страница от която и да е история, написана някога. Започва с Холмс, който си инжектира кокаин (прочутия 7 % разтвор) и с това провокира неодобрението на Уотсън. Скоро пристига млада жена – девойката в беда. Тя обяснява, че нейният баща, който е бил войник, е изчезнал преди няколко години, но всяка година оттогава някой ѝ изпраща „огромна блестяща перла“, а сега е поканена на тайнствена среща от „непознат приятел“. Холмс се съгласява да я придружи. Уотсън от своя страна започва да се влюбва в мис Мери Морстън. Тя показва писмата от пратките, в които се говори за „Знака на четиримата“. Същата нощ, след шеметно препускане с файтон, те са посрещнати в отдалечена къща от „индус с жълт тюрбан на главата“ и се срещат с господаря на къщата – чудат, дребен мъж на име Тадиъс Шолдо. Той казва, че Мери ще получи огромно богатство от бижута, които баща ѝ е донесъл от Индия. Сандъкът със съкровището обаче е у брата на Шолто и когато пристигат в дома му, той е мъртъв, в недостъпна заключена стая, очевидно убит от отровна стрела. Холмс открива следи от мъж „с дървен крак“ и стъпки, които подсказват, че убиецът е висок наполовина колкото възрастен човек. „Холмс, - възкликва Уотсън, - това пъклено дело е било извършено от дете.“ (Превод Огн. Иванова.) Сандъкът със съкровището е изчезнал.

Холмс наема кучето Тоби, за да му помага да проследи убийците (кучетата, както и децата, са постоянен елемент в приключенските истории), след това пуска помощният детективски отряд на улица „Бейкър“ да търси лодката на убиеца, което води до лудо преследване по Темза („Парните котли на нашия катер бяха нажежени до немай къде.“) Холмс залавя убиеца с дървен крак и дребния му, мургав партньор („това адско изчадие Тонга“, този с отровните стрели) и научаваме историята как няколко англичани крадат богатство от бижута по време на Индийското въстание през 1857 г. „Четиримата“ от заглавието са каторжници, които смятали съкровището за свое. Холмс разрешава загадката за убийството зад заключената врата – това дребно адско изчадие Тонга, както орангутана в „Убийствата на улица „Морг“, може да се катери на места, на които обикновеният смъртен не може. Бижутата са изгубени на дъното на Темза, но Уотсън се жени за Мери, истинското съкровище. Дали тя е първата или втората му съпруга е спорна тема сред шерлокианците. 

Накратко – първите две истории на Дойл не са толкова упражнения по дедукция, колкото напрегнати екзотични приключения с невинни девици, завлечени в хареми в Юта, и дребни диваци, които майсторски стрелят с тръби за отровни стрели по улиците на Лондон. Това, че Холмс мята се отзад на файтони, носи се шеметно по водите на Темза и изпраща малките си опърпани калпазанчета по улиците има повече общо с Индиана Джоунс отколкото с Огюст Дюпен. Все пак историите са възхитително увлекателни. През 1890 г. „Знакът на четиримата“ е публикувана в американското и английското издание на Lippincott и излиза като книга. Дойл е достатъчно окуражен, за да закрие лекарската си практика и да публикува поредица от истории в Strand Magazine, които го правят известен. Писателите казват, че трябва да вярваш в материала си. След като успехът му нараства, Дойл започва да вярва повече в Холмс и Уотсън и да не прибягва толкова до полигамия и тръби за изстрелване на стрелички.

Следващата история на Дойл „Скандал в Бохемия“ е проста в сравнение с първите две. Холмс и Уотсън са посетени от маскиран мъж, който се оказва кралят на Бохемия. Той обяснява, че ще жени, но се страхува, че бивша негова изгора ще използва една снимка, за да го злепостави. Той заявява, че това е „въпрос, толкова сериозен, че би могъл да повлияе на европейската история.“ Оказва се, че въпросната жена – Айрин Адлър, е жената, на която Холмс се възхищава най-много в света, но това е без значение за последвалите събития. Кралят, чиито хора вече са проникнали в дома на Адлър и неуспешно са го претърсили, убеждава Холмс да опита да я намери. 

Холмс кара своите помагачи да се престорят, че се бият пред дома на Адлър, в следствие на което един стар духовник привидно е ранен. Дамата прибира бедния човечец в дома си, за да се възстанови. Отвън Уотсън извиква „Пожар!“. Жената избързва към скривалището на снимката („ниша с подвижен капак над бутона на звънеца“), преди да осъзнае, че няма пожар. Духовникът е маскираният Холмс, така че той вече знае къде е скрита снимката. Ето и висшия интелект на Холмс в действие: „Когато една жена види, че ѝ гори къщата, тя инстинктивно се хвърля да спасява най-скъпото за нея.“ Това ли е гениално? Тази история, украсена версия на „Откраднатото писмо“ на По, е детска игра, що се отнася до разследване на престъпления, но запленява читателя с красиви приказки за промяна на европейската история и с тъмни намеци за скандалните начини, по които изисканите дами и бохемските крале са изживявали романсите си. 

Следва „Клубът на червенокосите“, където Холмс разрешава загадката, когато един лихвар му казва, че помощникът му има „бял белег на челото, сякаш мястото е изгорено с киселина“ (превод Кр. Тодорова), Холмс се хвърля в действие, защото знае, че мъжът с белега от киселина е един от най-опасните престъпници в Лондон. („Интересна личност е този Джон Клей. Дядо му бил херцог, а той самият е учил в Итън и Оксфорд.“). Така Холмс предотвратява банков обир и залавя престъпника със синя кръв. („Не ме докосвайте с мръсните си ръце“ отбелязва нашият затворник докато му щракват белезниците. „Сигурно не Ви е известно, че във вените ми тече кралска кръв.“)

Трябва ли да продължавам? История след история разрешението е толкова просто, че и дете би могло да се справи с него. Дори посредствените писатели на криминални романи днес създават по-изобретателни сюжети от Дойл. Но историите му оцеляват и това си има причина. Той е писател. Историите му ни пленяват не с „научната си дедукция“, а с тяхната аромат, с описанията на Лондон и химията между двата велики персонажа. Те са повод за нас да влезем в един подреден и благороден свят – свят, в който рационалното побеждава злото, свят който все още не познава ужаса, който идва през 1914 г. Историите за Холмс заявяват ясно за първи път, че мистериите могат да привлекат широка публика. Въодушевлението, което обкръжава историите за Холмс, особено след като Дойл го връща обратно след привидната му смърт, не е имало равно в Англия до книгите за Хари Потър 100 г. по-късно. В действителност тайната на поредицата за Холмс се крие в това, че те са великолепни момчешки приключения, които си остават и след като момчетата пораснат. Ако изобщо опрасваме. 

И други споделят това мнение. Във въведение към пълното издание на историите за Шерлок Холмс Кристофър Морли пише: „Дори и в по-неуспешните повествование наивността в сюжета не ни притесняваме; това, на което се наслаждаваме са безсмъртната двойка.“ в есето си „Упадък и падение на детективската история“ Съмърсет Моъм пише: „За една антология от кратки разкази, която подготвях преди няколко години, препрочетох събраните разкази на Конан Дойл. Бях изненадан да открия колко бедни са те. Въведението е ефектно, сцената – добре поставена, но анекдотът е плосък и когато разказът свърши, оставаш незадоволен. Много шум за нищо.“ Все пак Моъм допълва: „нито една детективска история не е имала популярността на тези на Дойл и заради създаването на Шерлок Холмс мисля, че може да допуснем, че никоя не я е заслужила“.

Историите за Холмс ни напомнят, че историите, които най-много обичаме, са движени от персонажите. Като имаме това предвид, нека разгледаме най-успешния имитатор на Дойл – Агата Кристи.

Нищо не може да се сравни с една дама

Моята първа среща с Агата Кристи (1890-1976), декорирана с орден на Британската империя, беше щастлива. Трябва да съм бил юноша, когато гледах филма на Рене Клер „Десет малки негърчета“ по романа на Кристи. Спомням си мрачните черно-бели кадри и дяволския сюжет, в който десет непознати са призовани на пуст остров, където някой започва да ги убива един по един. Последните оцелели са двама влюбени, всеки от които подозира, че другият е убиецът. Но, разбира се, Кристи крие последната карта в ръкава си.

Agatha Christie


Като млад бях чел няколко романа на Кристи, но всъщност не познавах творчеството ѝ, докато една есен в Париж не седнах над „Загадката на Енд хаус“, една книга за Еркюл Поаро от 1931 г., която случайно бях купил в „Шекспир и компания“. Романът започва с ваканцията на Поаро и неговият приятел капитан Артър Хейстингс на Корнуолското крайбрежие. Те разбира се, са създадени по модела на Холмс и Уотсън – блестящ, световно известен детектив и негов не толкова интелигентен биограф и приятел. Въпреки че по-късно Хейстингс се жени, преди това двамата споделят обща квартира, както Холмс и Уотсън, и се препират като стара семейна двойка.

Първото нещо, което Поаро казва на Хейстингс, е: „Във вашата забележка няма нищо ново.“ Хейстингс припомня една загадка, „решена от Поаро с обичайната му безпогрешна проницателност“. Поаро отговаря, че бе искал Хейстингс да е бил с него при този случай. „По стар навик – разсъждава Хейстингс - нямах вяра на комплиментите му“. И наистина, Поаро продължава: „Човек има нужда от известна лека помощ.“ Поаро заявява, че се е оттеглил от детективската работа, а Хейстингс го призовава да преосмисли решението си. Но Поаро е категоричен: „Хората казват за мене: „Това е Еркюл Поаро! Великият… единственият! Никога не е имало друг като него и никога не ще има!“ Eh bien, аз съм доволен. Не искам нищо повече. Аз съм скромен.“ Поаро „кажи-речи замърка от самодоволство“. По-късно, когато Хейстингс настоява, че кариерата му не е приключила, той го потупва по коляното и подхвърля: „Това са думи на добър приятел, на вярното куче. А вие имате и основание за тях. Сивите клетки, те все още функционират…“ (Превод С. Флорин.) 

Бях шокиран. Кристи беше пренесла Холмс и Уотсън от възвишеното към смешното. Беше ги превърнала в комични персонажи – маниерният и суетен дребен белгиец с глава, подобна на яйце, и неговият глуповат помощник, който често става обект на насмешки. Холмс и Уотсън са свързани с класическото мъжко приятелство, подобно на Хък и Джим на Марк Твен или „Гус“ Маккрей и Удроу Ф. Кол на Лари Макмърти. Поаро и Хейстингс са по-близко до Абът и Костело. В разменените им реплики има някакъв жесток подтекст. Комично отклонение! Моето вярно куче! Холмс е джентълмен, който се отнася с уважение към своя верен Уотсън. Поаро заслужава да бъде праснат по носа.

Опитах се да разбера какво е било намерението на Кристи, защото тя е умна жена, а продажбите на нейните книги са надминати единствено от Шекспир и Библията. Мога само да допусна, че когато се е захванала да имитира историите за Холмс, тя е решила да промени формулата. Ако Холмс има някакъв недостатък като персонаж, то е това, че той е едновременно мрачен и многознайко. Това не пречи на успеха му, но може би може да бъде подобрено. И Кристи прави своя умел детектив не само чужденец (не точно французин, но нещо подобно), но и доста абсурден. Можем да се надсмиваме на Поаро и същевременно неохотно да се възхищаваме от неговия афиширан гений. Той ни предлага комизъм и интелектуални фойерверки в един пакет. Вярно е и това, че Кристи започва да пише непосредствено след края на Първата световна война с нейните неизброими жертви, и вероятно е усещала, че хората изпитват нужда да се смеят.

„Загадката на Енд хаус“ е комедия на нравите, изградена около мистериозни събития и убийството на един второстепенен персонаж. Поаро и Хейстингс срещат Ник Бъкли, привлекателна млада жена, която притежава Енд хаус. Тя е модерна, пие мартини, в нея има „намек за безразсъдство“ и изглежда, че някой се опитва да я убие. Сюжетът се разгръща и включва млад летец, който се опитва да осъществи околосветски полет (трудна задача по това време), смъртта на най-богатия човек в Англия, таен годеж, отровни шоколадови бонбони, приятел наркоман, подправено завещание и накрая сеанс, в който Поаро разкрива убиеца, който се оказва самата симпатична Ник! Безобидна забава, но никога не успях да преодолея шока от срещата с комедийния дует Поаро и Хейстингс.

Поисках да бъда справедлив с лейди Кристи и потърсих един от нейните най-високо ценени романи „Убийството на Роджър Акройд (Алиби)“, публикуван през 1926 г. и вдъхновил знаменитото есе на Едмънд Уилсън, публикувано в New Yorker през 1945 „На кого му пука кой уби Роджър Акройд“, в което големият критик заявява, че криминалните романи са дребен порок, нещо между кръстословиците и пушенето, но признава, че има слабост към историите за Холмс. „Убийството на Роджър Акройд“ е много по-добър роман от „Загадката на Енд хаус“ – ако не беше името на Кристи не бихте допуснали, че са дело на един и същи писател. Капитан Хейстингс не се появява. Поаро се е установил в едно английско село, където негов съсед е д-р Шепърд, от чието име се води повествованието и който в началото мисли, че Поаро е фризьор.

Първите глави, в които се срещаме с хората от селото, са образец за сръчно написано въведение. Текстът е едновременно забавен – особено скицата на шумната сестра на д-р Шепърд – и внимателен към детайлите за мястото и неговите обитатели. Неочаквано Роджър Акройд, важен жител на селото, умира в дома си при загадъчни обстоятелства. Поаро разрешава загадката на убийството, което включва използване на диктофон (техническо нововъведение по това време), с който се имитира гласа на убития, подправяне на отпечатъци от стъпки и използването на непознат, който да направи важно обаждане по телефон. В края Поаро разкрива, че убиецът не е някой друг, а самият д-р Шепърд, нашият услужлив повествовател. Поаро разрешава двуличният доктор да се самоубие, за да не се изправи пред правосъдието, това както и сърдечния удар на Джеферсън Хоуп от „Етюд в червено“, премахва нуждата от объркан съдебен процес. Финалът на романа поражда оживен дебат. Много читатели имат усещането, че лейди Агата е нарушила правилата, като е позволила повествователят да е убиецът. Представете си, автор на криминални загадки подвежда читателите си! Но дамата добре знае, че няма други правила, освен доброто писане. Ако писателят е достатъчно добър, той създава правилата.

Кристи пише петдесетина години и произвежда повече от шестдесет романа, както и разкази, пиеси и една автобиография. Само романите за Поаро са тридесет и три. Някои от най-популярните, наред с „Роджър Акройд“, са „Азбучни убийства“ и „Смърт край Нил“; серията ѝ за мис Марпъл също има своите верни почитатели. Въз основата на двата разгледани тук романа, можем да заключим, че продукцията ѝ е неравна, но това е неизбежно. (Нейните съперници – Шекспир и Библията – също са неравни.) Лейди Агата има талант да създава изкусни сюжети и успехът ѝ вдъхновява други автори, много от които са жени. Някои от тях написват истории, които са по-усложнени от нейните, но никой не е по-популярен от нея.

Превод Николай Аретов

Източник

Patrick Anderson. The Triumph of the Thriller: How Cops, Crooks, and Cannibals Captured Popular Fiction. Random House, 2007.